Едно прекрасно невинно дете си отиде в поредната тежка катастрофа на опасен пътен участък. Умря обезобразена в безсилните ръце на баба си…А бащата на момичето не се скри, а излезе и призова за промяна…не за да си върне Сияна, а за да няма повече нито едно дете убито на пътя.
Днес е погребението на момиченцето, а цяла България се надигна със съпричастност и с възмущение. В социалната мрежа „вали пороен дъжд“ от сълзи и от снимки на малката Сияна и думите на баща й, които се забиват право сърцата ни:
„Днес е погребението на Сияна. Изпращаме я в затворен ковчег. Казаха ми, че ще полудея, ако я видя……, а ми трябват сили за да се боря в нейно име това да спре. Сияна трябва да спре това безумие. Явно това е била нейната мисия на този Свят. Да дойде за малко и да свърши добри неща, после да отлети.
Едно мило и красиво дете никога повече няма да види слънцето, да се смее и да играе.
Не мога да правя дори елементарни неща. Не мога отида до магазина, не че имам нужда от нещо…..пред магазина често стои просяк на който със Сияна купувахме храна. След училище тя ходеше понякога сама до там, за да купи на този човек сандвич, колбас или нещо друго за хапване.Такава беше тя. Този спомен ме разкъсва!
Прибирахме и десетки бездомни животинки, грижихме се за тях и им търсехме дом.
Не я карах насила! Тя го искаше! Искаше да помага и да твори добро.
Тя беше ангел!
Уби я безхаберието, наглоста и корупцията.
Запазените марки на родната държава.
Борбата сега започва!
Моя лична кауза от тук нататък ще бъде нито едно дете да не загине на пътя премазано като Сияна! Ще ходя, ще ровя, ще търся за да разбутаме този кошер химикалкодържачи-престъпници и някой да свърши нещо. Не утре!
Днес, сега и веднага!
Сияна беше художник.
Творец!
Рисуваше прекрасно, чак сега разбрах какво е значела една от последните и рисунки.
Тя е усещала……нашите разплакани очи или нейните страдащи от болка.
Почивай в мир, любов моя! Ще довърша твоята работа и пак ще бъдем заедно.
С обич: Тате. 
– Николай Попов
Това е новината на седмицата, на месеца, на годината! Не жалкият вот на недоверие към правителството, гласуван от депутати, които, ако имаха капка достойнство, щяха да спрат въртенето на Земята, да поставят тази снимка в центъра на безсмисления си „дебат“, да потънат в мълчание и да отидат в църква да измолят прошка за греховете си.
Защото това, което те наричат управление – техните претенции за значимост, лична, партийна, групова, кастова – не струва и пукната пара пред факта, че това дете го няма. Всички ние се провалихме.
Корупцията не просто ни прави по-бедни. Тя ни убива – духовно и нравствено. Тя ни принуждава да се примиряваме с потисничеството на ненаяли се и неуки „лидери“. Но най-страшното – убива Божественото в нас. Този подарък свише – да живеем и да творим – се превръща в цинична проза на немечтано, несвършено, нежелано, необичано. Умираме бавно, заедно с утихването на способността ни да се гневим, да протестираме, да се борим.
Да превърнем краткия отрязък живот в дела – в по-добри пътища, честна полиция, работещо правосъдие, красиви сгради, висока култура, повече радост и усмивки. Толкова ли много искам?
Не намирам смисъл да пиша повече. Нямам вече и сълзи.
А „новината“ на деня? Че някакъв нелеп депутат се върнал от Залива и се вози с охрана и в кола със син буркан. А друг великодушно разрешил на министър да си гледа работата!?
Помните ли : „Когато куршумът е единственото правосъдие“.
Колкото повече години и знания трупам, толкова по-голям е гневът – за пропуснатите години, за несбъднатите мечти, за миговете, в които съм пропуснал да викам срещу неправдата, защото съм имал „друга работа“.
Ако зависеше от мен, щях да организирам протест и на него щях да поканя само един човек да говори – бащата на този ангел.
Никой друг.
А след това щях да помоля всички да тръгнем в молитвено шествие, със свещ в ръка и мълчание през София.
С надеждата, че в мълчанието ни сами ще си чуем мъката и най-накрая ще обърнем гнева си към нас самите, от които зависи всичко – и кой да живее и кой да влезе в затвора. И така се надявам да спрем преди края на Бездната
Грешни сме, много грешни!
