Протестът пада в собствения си капан. Фокусира се върху омразата към една персона. Сигурна загуба. Гледал съм го това вече 30 години.
Омразата беше срещу :
Тодор Живков
После Виденов
После Костов
После Царя
После Доган
После Бойко
После Пеевски
От сега ви казвам: След 10+ години ще сте на площада срещу Радев.
Все не ви се намериха политици. И все вие ги избирате. Първоначално с голяма любов. Големи спасители. Голяма надежда. После – големи протести.
Всяко поколение има нуждата да скача по площадите. За да се разочарова после. И аз съм бил. Дойде ред на Gen Z.
Гледам как си вярвате, че променяте нещо, когато сте на протести и увереността ви , че не променяте нищо , когато дойдат избори.
Протестът никога не пада заради „системата“. Пада, защото хората отказват да признаят собствената си роля в циркума. Едни и същи лица ги „лъжат“, но удобната лъжа е, че някой друг им е виновен. Не е. Винаги са били те. Избират ги, обожествяват ги, после се правят на предадени.
И още нещо: протестите у нас не са за визия, не са за посока, не са за промяна. Те са емоционална терапия. Въздушна буря. Енергиен фитнес. Хората ходят да се изкрещят, не да построят държава. Нула стратегия, нула план, нула устойчивост. „Да падне този“ – това е цялата политическа философия на българина. Падне ли – следващият става „враг номер едно“ по график.
Вие не искате реформа. Искате катарзис. Искате някой да ви е виновен, за да не сте виновни вие. Удобно е. Евтино е. Масово е.
Истината е по-грозна: не политиците се повториха. Повториха се гражданите. Една и съща схема, едни и същи реакции, едни и същи разочарования. Три десетилетия копи-пейст.
И не, Gen Z не е изключение. Те са просто новият сезон на същия сериал. Същата драматургия, нов каст. Ще минат през целия цикъл: еуфория – месии – разпад – омраза – площад.
Най-смешното? В момента, в който трябва да се вземе съзнателно решение за бъдещето – изборите – мнозинството изведнъж става пасивно. Мълчаливо. Уморено. Свещената енергия на промяната се изпарява точно там, където има значение.
И после пак сме изненадани.
Продължавайте да вярвате, че площадът променя държава, но изборите – не. Историята обича този абсурд. И го повтаря, защото никой не си научи урока.
Петър Тишкин
