Тази българщина

Мисля, че пролетарската диктатура имаше своите предимства. Удържаше българската нарцистична патология, потисната в масите и изявена само в няколко примитивни селяндури – Живков, Балев, Кубадински, Людмила и придворната й интелигенция – Левчев, Русев и т. н. С демокрацията, когато властта и парите станаха достъпни за всекиго според желанията му, това отпадна и стана страшно.

В България няма борба на класи и идеи, между комунисти и антикомунисти, ДС и Капитал, тричане и либералки, алчни и сиромахомили и т.н. Единствената битка тук е между ега. Наранени по природа ега. Клиника.

Публичният живот превръща всички в терапевти и пациенти, вампири и таласъми, пришълецът срещу хищникът, които си разменят ролите. В 80% от ежедневните ми контакти общувам с лудички. Маниакални хора, които преследват фикс идея и не се интересуват от другите, камо ли от общото им благо. Българите са скарани с каузите. Много абстрактно и отчуждено им седят на екзистенциално ниво. Нищо, че обичат да говорят за каузи.

Българите са разковничето на еволюционната теория. Липсващото доказателство, изчезналата брънка от веригата, която свързва маймуната с човека. Дарвин е тук. Христос го няма.

Българите са скарани с истината. Не я понасят. Когато ги доближи започват да буйстват. В България всичко минава през свръхсубективна реакция, която в същото време изисква обективност у другите. Това е от религиозното бездарие и презрението към хуманитарната култура. Олимпиада по математика за децата, хороскоп и врачка за възрастните. Това е положението.

Когато едновременно си без Бог, духовно и културно некадърен, е неспасяема катастрофа. В България дори няма атеисти. Повечето са идолопоклонници на себе си. Суеверни поради самолюбие. Тази българщина ми е потрес на мен и е описана от най-големите класици на българската литература. Т.е. не е отсега и няма спасение от нея. Полагам истински усилия да спра да презирам това и да го заобичам.