Уважаеми перничани, предоставяме ви разказ на нашия съгражданин Валентин Дрехарски – впечатления от посещението му в Донбас през юни 2016 – та година. Ще откриете много интересни факти, наблюдения и впечатления за ситуацията там. Струва си всеки човек да я прочете и сподели, защото това е разказ на човешките очи, а не на медийната пропаганда на Брюксел, Москва или Вашингтон.
През лятото на 2016-та година като турист посетих Донецката и Луганска републики. Това са сепаратистки републики в Източна Украйна. Казвам като турист, защото самото пътешествие беше доста голямо, започвайки от остров Кипър на юг до Баренцово море на север, с продължителност повече от два месеца и половина. На Донецката и Луганска републики отделих 3 дни. Първо пробвах да вляза от Таганрог (Русия) в Донецк, но не ме пуснаха. Обясниха, че така свободно туристи не се допускат в републиката. Направих един преход в Русия 120 километра до следващия пропускателен пункт с Луганската народна република. Там отново ме заведоха при началника на граничната застава. Той също ми каза, че туристи свободно не се допускат. Само ако по някаква служебна работа отивам или съм на лично посещение с покана, ако някой ме чака на границата, мога да вляза. Тогава им обясних, че моят град Перник в България и Луганск бяха побратимени градове. От емоционални съображения, т. е. изпитвам топли чувства към жителите на град Луганск, искам да го посетя. Съгласиха се да ме пуснат в републиката. Интересен момент беше, когато в тяхната компютърна информационна система ми въвеждаха адреса и аз им продиктувах името на моята улица в Перник „Отец Паисий“, една около 40-годишна гранична служителка, която стоеше отстрани, каза: „Аз съм чела за този човек. Той е ваш писател“.
И така, след като ме пуснаха първо минах през един малък град Антрацит, преди да стигна до Луганск. Впечатленията ми отначало бяха за доста обезлюдени райони. Впоследствие си обясних това с две причини. Едната е, че попаднах на техен празник „Света Троица“. Доста тържествен, защото събота, неделя и понеделник не работеха, а празнуваха. Втората причина е, че поради военните действия има много бежанци от този регион (бежанци предимно в Русия) и поради това е сравнително обезлюден. Можах да разгледам и самия град Луганск. Поговорих с много хора. Наистина, за мен като перничанин, най-интересното беше, че най-големият ресторант в Луганск и сега се казва „Ресторант Перник“. Всички хора, с които разговарях (и в Донецк и в Луганск) знаеха за този ресторант. Били са в него, но никой от тях нямаше представа какво значи думата Перник. Беше им интересно да научат, че това е град в България, който е бил побратимен с Луганск.
Ако трябва да обобщя думите на хората, с които разговарях, за събитията в тези две републики, мога да ги цитирам по следния начин: „През 2014-та година, когато украинските националисти взеха властта в Киев ние тук се вдигнахме на въстание и се отделихме. Украйна иска да бъде със Запада -добре. Украинците искат да бъдат ръководени от Съединените щати – добре, щом така им харесва. Ние тук, обаче, не искаме да бъдем командвани от американците. Ние тук сме част от Руския свят и искаме да сме с Русия“.
Друг интересен момент от разговорите. Почти всички хора казваха, че искат да се присъединят към Русия, но разбират, че това е невъзможно поради геополитически съображения. Казвам „почти всички“, защото например в град Антрацит обядвах в едно малко ресторантче, собственост на украинци. Те директно не го казаха, но си личеше че не са доволни от отделянето на тези области от Украйна.
Когато разговарях с хората се интересувах как са могли такива малки републики с толкова малко население да се справят с мощната украинска армия и с националистическите батальони, които воюваха срещу тях. Те ми разясниха следното: „Това не беше трудно. Всеки един от нас (работник, миньор или шофьор) е бил в казармата. Всеки има някаква военна подготовка. Ние тук имахме мобилизационни складове с оръжие, с боеприпаси, с дрехи. Когато срещу нас беше изпратена украинската армия ние мобилизирахме тези хора. Веднага ги облякохме във военни униформи и им раздадохме оръжие от складовете. Нашият проблем беше, че въоръжението ни беше старо за да воюваме ефективно срещу украинската армия. Едва когато от Русия започнахме да получаваме съвременно оръжие, тогава вече станахме ефективни бойни единици.“. Поставях им въпроса „Части от Руската армия сражаваха ли се на ваша страна? Поне у нас в България и в Европейския съюз се говори, че подразделения на руската армия са участвали във войната.“. Общо взето почти всички отричаха. Казваха „Не, ние сами се справихме. Сами извоювахме тази победа. В отделни операции може да са участвали руски спецчасти. Руски разузнавателни самолети – да предоставяха ни разузнавателна информация. Русия ни предоставяше въоръжение. Имаше и доброволци от бивши съветски републики. Но основно ние воювахме.“. Наистина, хората се чувстват горди от това, че са се справили с много по-силен противник. Някогашните опълченци от Донецк и Луганск сега вече са в състава на самостоятелни армии, съответно армия на Донецката република и армия на Луганската република.
Отново се връщам към обиколката, в хронологичен ред. Разгледах град Луганск, при тях беше празник. Вечерта в парка имаше тържество с песни с патриотично съдържание. Изпълняваха песни за мира, песен за защитниците на Донецк, песен за руската жена. Имаше и доста интересен детски спектакъл, казваше се „Буратино“. В символичен вид представяше борбата между доброто и злото. За определен период от време злото надделява, но в крайна сметка доброто побеждава. Въобще, много добре организирана програма. Там си поговорих с един възрастен човек от организаторите, работещ в нещо като техния дворец на културата. Той сподели, че е бил в България и има приятели в София. Каза: „Ето, виждате ли. Така е при нас. Води се война, но въпреки всичко живота си тече. Ние работим, учим, празнуваме независимо от военните действия“.
В Донецката република влязох рано сутринта от Луганската република. Оказа се, че това не е проблем. Имаше гранични постове, които само ме питаха: „Имаш ли оръжие в автомобила?“. Отговарях, че нямам. Искаха да отворя багажника и като виждаха, че карам само лични вещи ме пускаха да мина. Разглеждането на Донецката република започнах с тъжния град Дебалцево. Все още помним „Дебалцевския котел“ и тежките сражения, които се водиха там. Разговарях с хората, имаше разрушения в града. Бих казал, че наистина те са тъжни хора заради жертвите дадени от тях и близките, които са загубили. Не само военни са убитите, а също жени и деца. Интересен момент от разговорите с хората беше техния израз: „Ние воювахме със злоба, затова успяхме да се справим с по-силен противник.“. Аз все пак учудено ги питах: „Какво значи със злоба?“. Те ми отговаряха: „Представете си, че някой стреля с оръдия и минохвъргачки по Вашия дом, че той убие жена Ви и детето Ви. Няма ли да искате да отмъстите за тях? Няма ли да воювате със злоба срещу този, който ги е убил?“.
След Дебалцево, на един блок-пост съвсем случайно попаднах на военен от Донецката армия. Попита ме дали мога да го закарам до град Донецк. Обясних му, че съм турист и преди това искам да мина през Горловка и Макеевка за да ги разгледам. Той каза: „Няма проблем. Това е интересно и за мен.
Дори ще мога да те разведа“. Звънна по мобилния телефон на своя командир във военното поделение. Попита дали може да се забави. Обясни, че е с турист от България. Командирът му разреши да остане с мен. Тръгнахме и успях да икономисам много време защото той ме заведе на най-интересните места в тези градове. Заведе ме и до входа на един завод, който е построен в периода на индустриализацията на бившия Съветски съюз, в началото на 30-те години на миналия век. Това беше завод за производство на миннодобивно оборудване.
Стигнахме и до самия Донецк. Той като човек, който живее там ме разведе из града. Бих казал, че Донецк е един прекрасен съвременен град, много по-хубав от Луганск. Наричат го града на милион рози, защото за всеки жител се засажда поне по една роза. Наистина, навсякъде по улиците и по парковете беше пълно с розови алеи и градини. Започнахме разглеждането от Олимпийския стадион, после и останалите забележителности на града. Няма да се спирам на подробности.
Поговорих си с този военен, който беше артилерист. Занимаваше се с набиране на разузнавателни данни. На въпроса ми каква е обстановката сега и в какво се изразяват военните действия, той ми поясни няколко неща. Бил артилерист в батарея 122 милиметрови самоходни оръдия-гаубици „Гвоздика“. Между другото му обясних, че и аз съм бивш артилерист, служил в противотанковата артилерия. Следователно сме един вид колеги. Този човек каза: „Официално тежките оръдия са раздалечени от фронтовата линия. Ние през деня обикаляме и набелязваме цели сред позициите на Украинската армия. Те правят същото спрямо нас. Нощем украинците изкарват техните оръдия на огневи позиции, дават по няколко изстрела и веднага се изтеглят. В отговор ние също изкарваме нашите самоходни оръдия на огневи позиции. Даваме по няколко изстрела по целите, които сме набелязали през деня, и бързо се изтегляме“. Питах го и него: „Сега има ли руски части, които да се сражават на ваша страна?“. Той беше категоричен: „Не, нашата армия е достатъчно силна за да воюва срещу украинската. Има само руски военни съветници към нашите командири.“. Питах го и за наемници. Каза, че по време на по-активните военни действия е имало на тяхна страна доброволци от бившите съветски републики. Сега са останали само чеченски наемници, на които им плащат. Каза: „Чеченците са много добри бойци. Те са родени войници“.
Накрая вече, след като ме беше развел из Донецк, късния следобед го закарах до неговото поделение, на няколко десетки километра от града. Разбира се, обещах да не правя снимки и наистина не съм снимал. Интересното беше, че по нищо не си личеше, че това е военно поделение. Имаше селскостопански сгради и отвън се разхождаха няколко цивилни. Това си беше, на пръв поглед, един селскостопански двор. Но явно в оборите за животни, някъде под навесите държат техните самоходни оръдия и боеприпаси. Дори човекът отиде да говори с командира на поделението дали ще ме пусне вътре, като му обясни, че съм бивш артилерист (един вид колега) и ми е интересно да разгледам. Върна се и каза, че командирът не е разрешил, не можело обикновен турист от държава член на НАТО да се допусне в поделението. Така и се разделихме с този военен.
След това с автомобила пообиколих още из Донецката република и се върнах в Луганската република. Разгледах град Краснодон, известен от Втората световна война с героите от антихитлеристката съпротива – Младогвардейци.
Видях и много разрушения. Поради разрушен мост, например, в Луганската република се наложи да обикалям през нивите десетина километра докато намеря мостче за пресичане на реката и да се върна отново на главния път. Видях разрушени жилищни сгради, разрушени бензиностанции, промишлени халета. В крайна сметка тези три дни минаха и от цялото ми пътешествие тази година това наистина беше най-интересната част. Разгледах тези две сепаратистки републики, където не би трябвало да ме пуснат. Като турист видях интересни неща и поговорих с много хора.
Интересен момент беше, когато пътувах през Донецката република на един блок-пост отбиваха движението от главния път. Когато попитах защо трябва да отбиват движението, това си е много хубаво шосе, те ми обясниха, че този път минава на по-малко от две километра от фронтовата линия и от украинските позиции. През деня украинските снайперисти за да не скучаят стрелят по преминаващите автомобили. Това ми се видя много невероятно, но те ми казаха: „Да, истина е. Затова с цел безопасност на пътуващите отбиваме автомобилите по друг път“.
Друг интересен момент беше когато напусках тези републики през граничния контролен пункт при Изварино в посока Русия. Имаше дълга опашка и докато чаках с автомобила си говорих с различни хора. Един от тях се оказа бивш опълченец, който е воювал в Изварино. Разказа ми за така наречения „Изварински котел“. През 2014 година, в началото на войната, украинската армия прави много успешен пробив стигайки до границата с Русия. По този начин разделя (разкъсва) Луганската република и отделя град Луганск от Донецк. Този човек ми обясни, че бойците от Луганската република са обкръжили тези части от украинската армия плюс националистически батальони плюс чуждестранни наемници. Той директно каза: „И започнахме да ги избиваме“. Стори ми се невероятно: „Как така ги избивахте?“. Той отговори: „От тях успяха да се спасят само тези, които се преоблякоха в цивилни дрехи и минаха през границата в Русия, представяйки се за бежанци. Всички останали, след като ги бяхме обкръжили, ги избихме и ги заровихме в общи гробове, 7 хиляди души“. Това ми се видя толкова невероятно. Той допълни: „Да, истина е. И в момента украинското правителство не смее да каже на близките на тези убити украински войници, че те са загинали. Водят ги безследно изчезнали. Техните близки смятат, че са пленници и са някъде или в Луганската република или в Русия“. Попитах: „А с наемниците какво правехте?“. Той отговори: „Да, имаше американски военни, наемници от тяхната професионална армия. Имаше поляци, имаше от прибалтийските републики наемници. С тях действахме по преценка. Някой, за който имахме информация, че е воювал жестоко против нас, че е убил наши бойци, заедно с украинците го разстрелвахме и заравяхме. Други пък заявяваха, че повече няма да воюват срещу нас и тях ги пускахме.“. И сега ми звучи невероятно някак си, като военен фолклор. Такава жестокост! Още веднъж припомням какво ми казаха хората, защо с такава злоба и ожесточение са воювали: „Ако някой стреля срещу вашия дом и убие вашата жена и вашите деца, вие няма ли да се озлобите срещу този човек и няма ли да искате да отмъстите. Точно така става. Тези украински националисти убиват нашите жени и деца и ние им отмъщаваме. Затова воюваме и ги побеждаваме.“. Наистина тези хора се чувстват горди от това, че с много по-малка численост и военна сила успяват да се справят с голямата украинска армия.
Повече за войната в Донбас може да четете в този сайт.
Leave a Reply
Трябва да влезете, за да публикувате коментар.