Въпреки че имаше предложения от Монтана и Нефтохимик, Тодор Скримов предпочете да играе за първия си клуб Миньор (Пк) в турнира за Купата на България. С ясното съзнание, че дори с него отборът не може да направи чудо.
– На ваше място много хора ще предпочетат парите пред спомените. Защо избрахте Миньор?
– С треньора на Миньор съм приятел от много години, бяхме съотборници. Когато ми се обади с покана да помогна, отборът още не се беше класирал за финалите на турнира.
Дадох му дума още тогава. Знаех, че няма как да постигнем резултат, защото отбори като Нефтохимик, Монтана, Добруджа, дори Марек привлякоха и повече, и по-качествени национали. Не го направих с цел да спечеля нещо – просто откликнах на молбата на един стар приятел.
– В Перник ви посрещнаха като космонавт след успешно приземяване. Това изненада ли ви?
– Въобще не очаквах и се стъписах, имаше 400-500 човека в залата и дечица с фланелки с надпис „Добре дошъл, Тошко!“. Беше уникално!
– Успяхте ли за краткото време да ги научите на нещо?
– Надявам се, че нещо съм успял. Какво да ви кажа, това са хора, които за първи път виждаха как се прави видеоанализ. Бяха взели статистик за първи път. Боби Николаев от Пирин (Разлог) откликна безвъзмездно. Лично му благодарих. Хората в Перник все още са много далеч от тези неща и се надявам, че съм показал на ръководството в каква посока трябва да се работи.
– Висок сте 190 см. Колко важен е ръстът във волейбола?
– Много е важен. Моите 190 см са минимумът за поста, на който играя, по-надолу вече става много трудно.
– Но вертикалният ви отскок е впечатляващ. Колко скачате?
– Около метър. Отскокът е даденост, ген. Разбира се, трябва много да се работи, но най-важното е какво ти е дал Господ.
Освен това имам късмета да не качвам килограми, оставам във форма дори когато не тренирам.
– Кой е любимият ви пернишки виц?
– Ох, толкова много съм чувал, че сега не мога да се сетя на кой съм се смял най-много. Ако трябва да съм честен – повечето са готини.
– Какви хора допускате до себе си?
– Честни и откровени, които ми дават сигурност. По принцип съм резервиран като човек, в непозната компания трудно завързвам разговори.
Ако всички перничани бяха като волейболиста Тодор Скримов, сигурно нямаше да има вицове за винкели и Голф 3. Интелигенен, открит, с чувство за хумор и абсолютен реалист – ако щете вярвайте, това Тодор. Господ не му е дал идеалния ръст за волейбол (190 см), но му е дал толкова много други качества, че Скримов трябва да пали свещи от благодарност всеки ден.
Преди 10 години животът не обещава нищо на младия волейболист. Тренира в Славия, защото е най-близо до Перник, но треньорът не го харесва. Намира го за прекалено нисък, за да си губи времето с него. „В Славия нещата не ми се получаваха, доста ме подценяваха там – спомня си Скримов. – Непрекъснато чувах, че не мога това, че не мога онова… По едно време дори решиха да ме правят разпределител, аз не се съпротивлявах, но определено това не беше моето нещо.“
В този момент го връхлита любовта. Първа, безумна, безпаметна. Тодор хлътва до отчаяние. След четири месеца обаче получава нов удар – момичето отива да учи във Франция. На следващата година 17-годишният Скримов решава да я последва. И до днес е благодарен на майка си и баща си, че не са го спрели тогава. „Нямах никаква сигурност, никакви предварителни уговорки, изобщо не знаех къде отивам – откровен е Тодор. – С майката на моята приятелка започнахме да обикаляме всякакви клубове. Чукахме от врата на врата, чувствах се като просяк. Не знаех френски език, виждах, че говорят за мен някакви неща, а не ги разбирах. Беше много неприятно наистина.“
Основният проблем е, че Скримов е непълнолетен и трябва да има настойник – човек, който да носи отговорност за него. Накрая стигат до малък клуб от четвърта дивизия – между Кан и Ница, близо до прочутия тунел Фрежус, който свързва Франция и Италия. „Треньорът много ме хареса, но имаше проблем с ръководството – страхуваха се да ме вземат, защото нямах настойник. Накрая треньорът пое ангажимент да отговаря за мен. И така останах“, връща лентата посрещачът.
17-годишният българин подписва договор за 12 месеца с уговорката да остане още две години. Съдбата обаче е решила друго. „Едно момче от отбора познаваше шефовете на шампиона Пари волей. Имахме свободен уикенд и хванахме влака за Париж“, разказва перничанинът.
По това време треньор на Пари Волей е бразилецът Маурисио Пас. Когато вижда какво може случайно попадналият в клуба българин, той му казва изумен: „Момче, ти игpa cpeщy пeткpaтния шaмпиoн нa Фpaнция, идвaш oт чeтвъpтa дивизия, a oкoтo ти нe тpeпнa. Taкивa игpaчи ce взимaт вeднaгa.“ Cлeд пpoбитe Cкpимoв пoдпиcвa c Пapи вoлeй зa двe гoдини, a пo-къcнo договорът е пoднoвeн за още две. В Париж опитва да се събере отново с първата си любов Ивела, с която се разделя още в Южна Франция. „Опитахме, но не се получи. Въпреки това винаги ще й бъда благодарен – на нея и на съдбата. Когато останах абсолютно сам във Фрежус, научих езика за 3-4 месеца. Преди това разчитах за абсолютно всичко на нея.“
Днес Скримов е категоричен, че ако може да върне времето назад, ще направи същото независимо от трудностите и изпитанията. „Когато тръгнах за Франция на 17, аз всъщност нямах избор. Щях да полудея, ако бях останал тук – без Ивела и отритнат от Славия като безперспективен. Ранното заминаване ме научи на самостоятелност, да разчитам на себе си и да вярвам“, споделя Тодор.
Един ден, по време на втората му година в Пари волей, Скримов получава обаждане. Търси го мениджърът на националния отбор Георги Събчев от името на селекционера Радостин Стойчев. „Не очаквах такава покана, макар да мечтаех за нея – откровен е Тодор . –
Не ме бяха викали в никакви гарнитури и за мен беше нещо неописуемо да облека националната фланелка. И до днес помня как се чувствах на първата тренировка. Всички се отнесоха към мен с голямо уважение. Беше уникално.
Бях изцяло завладян от емоцията. Това беше целият ми живот.“
С времето Скримов започва да разбира, че в живота има и други важни неща, като здравето и семейството например. И вече може да си представи деня, в който професионалният волейбол ще е минало. „Мечтая да работя с деца. Искам да им дам всичко, което аз не получих навремето. Смятам, че това е и един от проблемите на българския волейбол – нишката се губи при 13-14-годишните. Французите са много напред в това отношение. Техният метод на работа е друг. Наблягат да детайлите в ранна възраст. Малките неща правят големите разлики. Защитата, организацията на контраатаката, второто докосване на топката… Пламен Константинов работи върху тези неща, но когато няма изградени автоматизми в най-ранна възраст, просто е много трудно. Аз се научих да играя волейбол във Франция. Пред това май съм играл някаква друга игра“, категоричен е Тодор Скримов.
Преди да се посвети на децата обаче, 26-годишният посрещач има много важна мисия – да изнесе на гърба си подмладяването на националния отбор. „Моментът е добър за подмладяване – 2 години преди световното първенство и 4 преди следващата олимпиада в Токио. Няма да е чак толкова различен отборът, все пак гръбнакът остава“, уточнява Скримов.
КАТЕРИНА МАНОЛОВА, „7 дни спорт“
