Децата на великите спортисти нямат голям избор в живота си. Изправени на кръстопът, те трябва да решат: да избягат възможно най-навреме и възможно най-далеч от спорта, в който мама или татко, а понякога, уви и двамата, са си заслужили обръщението „легенда“. Мнозинството го правят. Наясно са, че не съществува голям шанс дори да се доближат до успехите на своя родител. Дори да са талантливи, дори да имат смелостта да опитат, идва ден, в който им писва от сравнения, очаквания и най-вече от дебелата сянка, под която са се родили.
Малцина избират другият път. Този да тръгнат срещу течението, директно срещу вятъра, осъзнали, че оттук нататък, бурята е неизбежна. За да вървиш по този път не е достатъчно да имаш талант. Той ще те бута напред до време. След това ще трябва да извадиш друго, за да не бъдеш пометен, забравен, но най-лошото – да не бъдеш обсъждан със съжаление. Искат се сърце. И кураж. Искат се канска воля и биволско търпение. За да оцелееш всеки път, когато чуеш шушукания зад гърба си: „Абе, не е като майка си. Не е като баща си.“ Да го чуеш, да го прочетеш. На хартия. И в чуждите очи на сеирджиите. И да продължиш. Защото си избрал своята пътечка и си готов да жулиш колене, да трошиш кости, да ти капе кръв от душицата. Да падаш, да плачеш, да бършеш сълзи, да промиваш люти рани, но да не спираш. Защото това е твоят живот и твоята битка. „Тя никога няма да бъде като майка си.“
Само като помисля колко пъти съм чувала през годините тази реплика по адрес на дъщерята на Евладия Славчева – Радостина Димитрова и започва неистово да ми се повръща.
Нека ви разкажа за майката, макар че ако уважавате себе си и не знаете КАКВО Е Евладия Славчева за българския баскетбол, значи вие може би сте: математик, литературен критик, астронавт, диригент на филхармония и всичко друго, но не и спортен журналист. А ако сега за първи път чувате, че на 14 тя играе с няколко набора по-големи от нея, на 16 вече е при жените, а на 17 е на финал за купа „Ронкети“ с Миньор срещу Спартак Москва в Рим, някой ви е излъгал, че ставате за спортен журналист. Напуснете веднага. Или поне се засрамете.
Евладия Славчева не е легенда. Тя е цяла ЕРА. Тя не е просто олимпийски вицешампион. Тя е изчезващ вид от поколение, на което днес 90% от така наречените ни „професионалистки“ не биха дали дори да носят кърпите. Двукратен европейски вицешампион. Лидер и капитан на отбора, спечелил последното отличие за страната ни от голям форум – бронз от Евро’89 във Варна. Лидер и капитан на нечовешката селекция, участвала за последен път на олимпийски игри и класирала се на пето място в Сеул’88.
Когато Славчева и останалите от онова „златно поколение“ газят по световни първенства, а у нас, да си осми на планетата, все още се приема като провал, голям процент от тези, които сега четат този текст не са били дори планувани. Шест пъти шампион на България с Миньор и два пъти със Славия. Седем пъти носител на Купата на България. Характер от бетон. Воин с желязна броня. Вечно сериозна, почти никога усмихната. Вечно сбърчила чело и вперила поглед напред. Веднъж тръгне ли в атака, няма спиране. Веднъж ядоса ли се, вадете бялото знаме. За почти 30 години кариера, няма и три случая, в които ръката й да е трепнала и да е пощадила съперника. Нрав на хищник, безпощаден стрелец, кален в стотици битки и тренировки.
Това и още много повече от това е Евладия Славчева.
Нейната дъщеря Радостина Димитрова в неделя вечер изведе с капитанската лента „пеленачето“ в женския ни баскетбол Хасково 2012 (клуб, основан преди 5 години) до исторически първи трофей в турнира за Купа България. Тина го направи пред погледа на гордата си майка, притаила дъх в трибуните на зала „Дружба“. И пред погледа на баща си Стефан – един от най-добрите волейболисти на Славия за всички времена, който винаги е бил неотлъчно до нея, вечно мълчалив и ненатрапчив с присъствието си.
Тина го направи. По нейния си начин. С красив и елегантен баскетбол, с решителни отигравания, когато под краката на Хасково започваше да пари. С воля, хладнокръвие и търпение, присъщо само на големите. Нито за миг не трепна, нито за секунда не изгуби присъствие на духа. Воюваше, увличаше останалите и стискаше здраво диригентската палка, която десетилетия наред не излизаше от ръцете на майка й.
Трета купа на България в кариерата й с трети различен отбор, след ЦСКА (2007) и Дунав (2013). Щерката на великата Славчева дълбоко в себе си мечтае за пета титла (първата е с ЦСКА през 2007, следват три с Дунав – 2013, 2014, 2015), но не очаквайте да ви го каже.
На 31, с осем трофея зад гърба си (осмият е купата с ЦСКА в Адриатическата лига), с признанието за №1 на България за измината година, Радостина остава същото свенливо, тихо и скромно дете, което за първи път хваща оранжевата топка в ръце и прави най-съдбоносният избор в живота си.
От тогава са минали почти 20 години. Тина минава през тях с достойнство. На 15 е съотборничка с майка си в Славия. Расте под крилото й. Не в сянката й. Играе на същата позиция като нея. И приема с високо вдигнато чело всяка тежка дума по свой адрес. Думи, от които боли: „Талантлива е, но мекичка“, „Прекалено чувствителна е, не става за лидер“, „Тинчето плаче като й стане тежко, Владка отиваше на бой“.
И така нататък. Ден след ден. Седмици, месеци, години. Не я пречупва дори свирепата контузия на коляното, след която се говори, че никога няма да бъде същата, както преди, а тя се учи отново да ходи, после да тича и да скача…
Неделя вечер. Зала „Дружба“ в Хасково. Един треньор стиска здраво ръката на един капитан и с другата ръка сочи в трибуните към една майка.
„Тя е същата като теб. Благодаря ти“, крещи през сълзи Елена Станкова.
В трибуните бе Евладия Славчева…МАЙКАТА НА ТИНА.
P.S. А ако вие, които четете тези редове, сте били в залата и сте пропуснали този момент, значи не сте видели нищо.
Leave a Reply
Трябва да влезете, за да публикувате коментар.