Бащите и майките упражняват телесно наказание над децата си,т.нар. „възпитателни шамари“, унизителни наказания, бой, тогава когато се чувстват безпомощни. Тогава когато са изключително много уплашени и когато нямат друг изход, друга алтернатива! Това обаче е проблем.
Това твърди перничанката Юлия Андонова от фондация П.У.Л.С. , която се грижи и помага на хора, преживели насилие.
Според Юлия, в твръдението „мен са ме били и съм станал човек“ е вкоренено дълбого чувство на срам и обида, които са преживяли като деца и подтискат у себе си.
„Всеки един човек, който през живота се е получил един шамар, едно наказание от своите родители, знае какво е изпитал! Нека обаче се запитаме какво се случва с онези деца, които изпитват телесното наказание ежедневно! Изпитват ужаса от това наказание!“, коментира Юлия Андонова.
Специалистката обяснява какво точно е психическото състояние на детето, когато упражняват физическо насилие над него, било то и в меката форма „шамари“.
„Шамарената фабрика“
Не мога да оправдая нито един шамар! Но трябва да знаем за последиците и от най-„меката“ форма на употреба! Ако знаем, че едно дете се страхува от реакцията на родителите си, то губи доверието си към тях. То не може да довери дали било оценката от училище, новите приятелство, а ако говорим за юношеската възраст – за първите любовни трепети. Когато един родители удря, той нарушава връзката с детето си! То заживява в страх, скрива се вътре в себе си, не съумява да общува нормално с тях. Има етапи, които стават много сложни – когато децата започнат да употребяват наркотици, сексуален опит, девиантно поведение. Тогава семейството като цяло се нуждае от специализирана подкрепа, от психолози, социални работници, педагози.
Когато детето се тръшне за едно шоколадче в магазина…
Фондация „П.У.Л.С.“ през 2018,2019 година пилотираха в страната ни една американска методика, трансформирана в Исландия, по-късно адаптирана под международно супервизия за нашата страна, това е една програма за родители, която дава именно онези инструменти, с които родителите сами да се справят и да намират своите силни страни! Или как да реагират когато детето се тръшне в магазина и иска точно тази вафла сега или веднага, а не друга, хората гледат осъдително майката или бащата „о,вие не можете да купите на детето си едно шоколадче“! Или как може да не сте го възпитали, вижте как крещи…Общественото мнение е много негативно, винаги готова да съди когато един човек не се „справил“ с възпитанието на децата. Ние сме общество от големи“ експерти“ в това отношение когато не се отнася до нас. Но да разберем – това е друго, това е усилие, казва още Андонова.
Децата гледат какво правиш, а не какво говориш
Според Юлия Андонова, начинът по който ние възприемаме от родителите си, се превръща в наш собствен модел на възпитание. „Важно е какво се е случвало в семейството на родителя, когато е бил малък. Какъв модел е възприемал като поведение“, казва Юрия и допълва: „Няма нищо срамно в това един човек да потърси помощ от специалисти. Това не е признак на слабост, напротив – това е признак, че човекът е зрял, че търси подкрепа и желание наистина да направи най-доброто за себе си и за своето дете.“
Как да се справим с тийнеджъра?
В тийнейджърството децата са бурни, това е един непрекъснат протест, на отхвърляне на всичко! Колкото и отдаден един родител, идва един момент когато детето му казва – махни се, не ти вярвам, аз съм голям човек, говориш ми глупости, откъде накъде да трябва си чистя стаята, в колко часа да се прибирам! Това са едни процеси, през които преминава всяко дете, а родителят трябва да знае как и кога да поставя границите му. През ранната му възраст вече трябва да е научено. Например да знае, че пред седмицата му се полага един шоколад, а в магазина ще избере едно нещо – ето това са границите в поведението му! За да превенираме проблемите на юношеството, много важно е как сме живели с детето когато е било мъничко.Някои неща са нормални, други ни тревожат. Но онова, което не се променя е любовта на родителите към своите деца. Понякога трудността идва от това, за което не се говори. Например темата за секса, за наркотиците са теми, за които не се говори. Това табу пречи на родителите да общуват със своите деца. Оттам насетне има един голям обществен въпрос, а той е – трябва ли други хора да говорят за секса, освен собствените ти родители! Големият момент е, че майките се срамуват да говорят за тези „неща“. И детето не получава достатъчно информация от тях и търси информация от другаде, от съучениците си, от интернет, може да попадне на педофилски групи, хора които искат да експлоатират детското любопитство. Затова е много ключово да търсим заедно като общество решението, да запълним дупките в общуването. Да не се притесняваме да търсим помощ от други хора, които са специалисти. Те са експерти, които могат със сърце и знание да помагаме на родителите да живеят в хармония с децата си.
Разпадът на авторитетите
Много ни занимава този въпрос: защо децата нямат авторитети. Как израства и не уважава хората, които са го отгледали. Демонстрира неуважение към учителите. Ще се върна към въпроса за детството. Как сме се държали към тях, дали помежду си родителите му се уважават, дали са избягвали скандалите, крясъците, чупене, наранявали са се.Когато детето е било свидетел на насилие, то губи уважение, родителите му загубват авторитета си пред него.
Включително разпада на уважението към учителите ,полицаите, лекарите, социалните работници, какво е отношението на обществото към тях! Има объркване на ролите. Ако родителят казва на детето си за неговия учител, о, махни го, не знаеш какво аз чух за него или нея, няма как да очакваме детето да уважава учителя си. Или пък полицаят. Нека да се запита онзи ,който прочете това интервю,а аз как се държа с децата си! Има едно хубаво клипче Children see. Children do! Всичко, което правим ние се копира от децата ни!
Източник: marginalia.bg