Едно момиче, което изживя целия си живот само за 17 години, днес може би щеше да празнува. Нямаше да има паметник, цветя, къща-музей, но може би щеше да има Петя. Ако съществувахме в друг свят …
Петя Дубарова се ражда на днешният ден, 25 април, през 1962 година, в семейство на работник и учителка. Бургас тогава е един обикновен, провинциален социалистически град. Един от тези, в които да си различен не е комплимент, а присъда. През декември 1979 г. след неравностойна борба със системата, Петя Дубарова прекъсва нишката на живота си, защото нито успява да намери справедливост, нито признание за таланта си, нито подкрепа.
Бързият живот на бургаската поетеса казва, че сме живели в абсурдни времена. И че продължаваме да живеем в такива. Така, както някога „за назидание“ беше пречупен живота на Петя, така и днес се пречупват животите на тези, които имат злата участ да притежават сетива. Наистина, те вече са по- малко – необяснимо би било да се съхрани тази чувствителност след толкова години съзнателни опити за нейното заличаване. Днешните 17 – годишни не разбират логиката на действията ѝ, но не защото са по-глупави, по-безотговорни или по- различни. Седемнайсетте години са си все същите – в тази възраст човек преувеличава, идеализира, преживява, търси… Единственото лошо е, че не намира, а сетивата за справедливост закърняват все повече. Защото, кому е нужна всъщност твърде тънката струна на истината? Кой рискува да свири на нея?
След смъртта на Петя се случват няколко неща: първо, цял месец в знак на протест, съучениците ѝ ходят с бели ленти на реверите си, пишат по стените на гимназията, по чинове и катедри „убийци“. Този протест е впечатляващ за времето си, но никой не посмява да накаже учениците. Второ, популярността ѝ расте с всеки изминал ден, на гроба ѝ започват тайно да ходят млади хора. Редуват се спонтанни посещения в дома на семейство Дубарови, който изобщо не е музей, той е просто техният дом. През 1980 г. варненското издателство „Георги Бакалов“ отпечатва единствената ѝ стихосбирка „Аз и морето“ – след епични борби на Георги Константинов със социалистическата система за признаване на поетичен талант. Стихосбирката излиза посмъртно и я превръща в най-младия стойностен творец в поезията ни.
Не се питам, каква щеше да е днес Петя, ако беше останала да живее в античовешкия свят, в който днес се борим да оцелеем. Днес Бургас празнува факта, че тя въобще е съществувала в света ни, дори за малко. Въпреки, че докато можеше да я види, не го направи. Такова беше времето, казват някои. Дано да не съм права и сега да е различно.
От дневника на Петя Дубарова:
„Нищожно нещо е човекът! Нищожно! Цял живот пъпли, бори се, създава нещо, но винаги в рамките на своето просто човешко съществувание – него той не може да надхвърли.“
„Не искам да живея в заслепление. Всичко е така опорочено, някъде отвътре, от дълбокото на живота лъха нещо гнило. Но искам да вярвам, че има и достойни хора, хора чисти и необикновени.“
„Най-парадоксалното у мен е, че страданието ми носи щастие. Има нещо велико в страданието, нещо извисяващо… Как си представям страданието – неонова светлина, две необикновено красиви очи, тъжно-спокойни, незагледани, някаква доброта, молба, признание в тях, от неона изглеждат черни, а може би са кафяви, сини – не! Тъжно съгласие, не примирение, а съгласие с вече изживяното! И две ръце, голи до лактите, които стискат висока чаша бира. Това е страдание. Аз съм виждала страданието. То е било съвсем близо до мен – на съседната маса. И как съм го пожелавала само!“
Диана Юсколова, AFISH.BG