Вчера беше Денят на народните будители. И както всяка година, интернет се напълни със снимки на Левски, Ботев и братя Миладинови, споделяни с бързината на копче „Share“. Пръсти, които през останалите 364 дни не изписват нито една мисъл със смисъл, вчера трепереха върху клавиатурата, за да „почетат“. Статуси, пълни с патос и мерени думи, сякаш паметта на будителите трябва да бъде посветена с филтър и подходящ шрифт. Един ден – толкова дава нашето съвремие на хората, които са давали живот. След това – тишина. Удобна, цифрова, безболезнена.
Будителите са били опасни.
Будителите са били неприлични за времето си.
Будителите са били неудобни.
Те са будили не защото е било модерно, а защото е било необходимо. Те са късали тъмата от корена, докато ние днес внимателно избираме цитат, който не нарушава добрия тон. Те са били пламък. Ние сме екранна светлина. Те са вървели по кал, по стъпки, които миришат на барут и страх, докато ние вървим по линкове, които миришат на оправдание. Техният риск е бил смърт. Нашият риск е да ни отпадне интернетът.
Наричаме ги будители, за да не се наложи да станем като тях.
По-лесно е да извадим снимка на Левски, отколкото да живеем като него.
По-лесно е да цитираш Ботев, отколкото да кажеш нещо свое.
По-лесно е да се възхищаваш на отдавна загинали герои, отколкото да понесеш последствията на истината днес.
Има нещо подло в начина, по който почитаме будителите:
не като пример, а като алиби.
„Аз съм патриот – виж, споделих цитат.“ Вчера беше Ден на народните будители. Днес всичко е както преди. Скролваме. Забравяме. Спим.
Будителите не са на портрети. Не са на плакати. Не са в публикации с хаштаг.
Будителят е човек, който казва истината, когато е по-лесно да мълчи.
Проблемът не е, че нямаме будители.
Проблемът е, че всеки, който се опита да буди, остава сам.
Останалите имат по-важни задачи: да сменят профилната си снимка и да броят харесвания.
Будителите са минало, защото настоящето не ги заслужава.
А ние?
Ние сме Facebook будители – силни в думите.
Слаби в делата.
