Журналист, автор във видео канала „Home Sweet Home“, който прави клипчета от затънтени кътчета на планетата, реши да посети Хаити – обедняла и опасна страна.

Това е разказ за вуду ритуали, войни , банди, развлечения на местната младеж и за това как да живеем в Хаити няколко седмици и да не се превърнем в зомбита.

Лошият остров

Гугъл и Ютюб са пълни с кадри от съсипани улици от земетресението, гробове на жертвите, масови битки за храна, в същото време ужасни статистики за смъртност и епидемии в Хаити.

„Ако ходите по улиците на Хаити с хубав часовник на ръка, те няма да ви застрелят, просто ще отсекат ръката ви с мачете, за да вземат часовника“, казва човек, посетил острова.

Снимам документален проект „Аз искам дом“ – серия за живота на хората в места и страни с лоша репутация. Хаити е на върха на класацията, изпреварвайки дори Пакистан. Нервно мачкам в джоба си сертификат за ваксинация срещу жълта треска и слушам по радиото за „опостушителния ураган Мария – пета категория, който опустошава Доминиканската република и Пуерто Рико и се движи към Хаити.

Пристигнах. Стаята е тъмна, защото няма електричество. Придружава ме Стефан, който работи там като част от китайската благотворителна мисия в продължение на няколко месеца. Няколко минути след голямото разрушително земетресение, хаитяните са излезли по улиците, за да посрещнат второто идване на Исус. Те вярваха, че края на света е дошъл.

Спим на пода с пет момчета в спални чували. На улицата над дупка, изкопана в земята има тоалетна чиния. В повечето части на града няма течаща вода. Водата за готвене и санитарни нужди трябва да се купува бутилирана в специални щандове. Ето защо не се мие – това е лукс.

Трябва да подготвя материала и да потърся герои за интервюто, но в продължение на пет дни се разхождам по улиците и не знам какво правя. От всички страни чувам агресивни викове, придружени от подходящи жестове винаги, когато извадя камерата си.

Ежедневната рутина е възможно най-проста: събуждам се на зазоряване, излизам на верандата, сядам, ако имам батерия в смартфона, влизам във Фейсбук и слушам рап музика. След това отново седя. Бързам да заредя телефона си на място, където има ток няколко часа дневно.

Всичко това се случва в огромно напрежение, безкрайно монотонно мълчание, за да почувствате как безнадеждната меланхолия постепенно запълва всичко вътре в теб и те превръща в зомби. Между другото, зомбитата в Хаити не са приказки. Всеки има познат приятел, чийто роднина е превърнат в зомби. Успях да запиша няколко такива истории – всяка беше разказана с непоклатима вяра и свещен страх.

Страната на зомбитата

След тридневен престой се преместих в хотел на американска организация с нестопанска цел. Хотелът беше буквално опустошен. Всяка сутрин се събуждах с мисълта, че трябва да се омитам оттук колкото е възможно по-скоро.

Проблемът е, че нямам американска виза и всички полети от Хаити стават само с трансфер през Флорида. Това е единственият начин да се измъкнеш от острова.

Местните момчета казват, че ако хаитяните се нуждаят от виза, трябва да отидат на църква. Или още по-ефективно -да отидат при вуду магьосника, той ще извърши специална церемония по паспортизация и шансовете щели да се увеличат драматично. Услугата е изключително популярна.

Американското посолство е пълно с хора, аз съм единствения бял сред тристате, които искат виза. На всеки им искат по 160 долара такса, след което им задават по един или два въпроса и … следва отказ. Започвам да съжалявам, че не отидох при магьосника.

Според местния ми гид Стефан, Америка не е рай и не иска да ходи там. Според него рая е нещо, което очите на човек не са виждали преди и ушите не са чували преди. Америка не влиза в това описание.

Когато със Стефан не си мълчим на верандата, посещаваме неговите по-успешни и заможни роднини. Те имат голям джип, управляван от личен шофьор, червен кожен диван и няколко картини по стените. Не мога да разбера обаче защо не ми обръщат никакво внимание. Те дори не поздравяват със „здравей“. Очаквах всякаква друга реакция, но не и тази.

Следващият роднина седи в напълно празна къща. Има хол с телевизор в ъгъла. Гледа анимационни филми, но след това превключва на документален филм за религиозните обреди на африканските племена. Вниманието му остана там за около половин час, след това се обърна към мен и каза: „Ти уби толкова много от нашия народ, за да може да повярваме в Исус“.

Моите домакини не искаха да дават интервюта пред камерата ми. Не бяха сигурни дали съм турист или агент на ЦРУ. Хаитяните изобщо не харесват фотоапаратите, защото вярват, че белите правят пари със своите снимки и видеоклипове. За първи път осъзнаваш, че да си бял не е много ок из улиците на Хаити.

Търсенето на местни започва да става плодоносно. Местен водач ме отведе до „Цит Солейл“ – гигантска махала, разделена на области с имена на американски градове. Най-големите бяха Бруклин и Бостън. В продължение на много години местните групи се бият един срещу друг. Те се бореха толкова жестоко, че ООН трябваше да влезе с военен контингент да стабилизира ситуацията.

Сите Солейл е гигантски квартал от триста хиляди жители с хаотично самоуправление. Без инфраструктура, с една болница и няколко училища за цялото огромно население, повечето от които са прекалено млади, стари или болни за да работят. Те живеят в колиби от боклуци. В тоалетните ловят риба.

При мен пристигат две големи момчета с маркови хип-хоп дрехи. Те знаят откъде идвам, отдавна са изразили уважение към Путин и искат да ги черпя бира. Аз отказвам – защо трябва да черпя с бира хора, чийто дрехи са няколко пъти по-скъпи от моите.

Все пак вземам бира и обяд за четирима човека. Едното от момчетата отваря бирата със зъби. Друго се опита да ми подари детето си. Третото пуши джоинт. Четвъртият се оказва рапър, който ме води в студиото си в бедняшки квартал. Между другото лидерът на рап група се е кандидатирал за президент на Хаити през 2010 година, но не успял.

Хаитския рап е като музика на Куин от 90те години. Студиото е малка кутийка, изолирана с картон за шумоизолация. В него харизматичният човек пише вокали с бейзболна шапка на главата. Накараха ме да изпея нещо импровизирано. Събраха се хора, които ми ръкопляскаха. Бях нещо като бял Еминем.

Улио ми каза, че много хаитяни ще гладуват цяла седмица, но ще си купят нови маратонки и риза с голямо лого, вместо обяд и вечеря. Камионът спира на бордюра и тълпата се събира около него незабавно. Контейнерът е разтоварен с бали от дрехи, изпратени от американците и европейците като хуманитарна помощ. Десет минути по-късно камионът е празен. Утре хората ще продават по улицата това, което са получили безплатно.

Порт-о-Пренс е пазарен град: плодове и зеленчуци, дрехи втора употреба и обувки, таблетки в блистери без опаковки. Най-предприемчивите хаитяни вече учат испански език. Не заради по-проспериращата доминиканска страна, а за работа с кубинците, които идват в Хаити. За тях тук са изградени цели мини квартали с магазини за продажби на едро на западни неща. Кубинците гикупуват евтино тук и ги носят вкъщи.

Срещам се с Додли: той е син на пастор на голяма баптистка църква и обеща да ме заведе на магьосническа церемония по вуду. Официално, почти цялото население на страната са християни. Кръстител, адвентист, свидетели на Йехова и всякакви църкви буквално са на всяка улица. Но дори и тези, които вярват в Исус, знаят със сигурност: Вуду работи! Додли ми каза: „Магьосникът каза, че трябва да вземете местни пари и долари. В противен случай духът няма да говори.

Поради пълната безработица и почти пълната липса на възможности за бизнес и производство в страната, хаитяните нямат достатъчно печалба. Повечето разчитат на лотарии и парични преводи от роднини в чужбина. Половин билбордовете в града рекламират Western Union и сергии с лотария. Видях ги дори в селата с три хижи в средата на планински път. Тези, които имат начален капитал и възможности, опитват се да печелят по-красиво – да отворят църква. За прощаване на греховете винаги ще се намерят пари. Ето защо в дома на Додли има два огромни плазмени телевизора и кожени фотьойли. Но все още няма електричество и течаща вода.

Додли ме води в изоставена сграда. От леглото виси платнена кърпа и панталони. Неговият асистент е с хавайска риза и верига със знак на долар. На пода са поставени плюшени играчки, в ъгъла има статуя на Дева Мария. Ръждив меч виси от стената, а до него кукла с женски полови белези. Асистентът на магьосникът започва да клати главата си като епилептик, това означава, че духът го обладава.

Церемонията започва. Това беше най-добрия тематичен бар в живота ми. Час и половина пия ром, вземайки ми пари за евтини психологически трикове и неловко предсказание на бъдещето.

„Господин Американец, аз съм щастлив, че днес сте с нас! Ако в сърцето си все още нямате Бог, сега е времето да го приемете. Елате при нас. Вие сте мой приятел“, – говори пастора.

Днес в църквата ще има церемония за връчване на младежки църковни екипи. Младите се състезават и който се моли най-искрено, пее най-добре и танцува красиво ще спечели. Планирах да отида на дискотека, но не съжалявам, че останах тук. Тук е по-безопасно, а и танцуващите сексуално момичета не са малко.

Днес е първи октомври. Отивам на откриването на вуду фестивал до местния Бруклин. Предупреден съм да нося бутилка уиски в знак на благодарност за приемането ми. Виждам тълпа пияни жители в района. Барабаните се чуват отдалеч. В центъра на тълпата, хора в бяло изпълняват ритуален танц. Свещеникът пие ром, пее, издава маймунски звуци, замахва с меча си и в крайна сметка пада в безсъзнание. Ритъмът се ускорява, танцът става все по-импулсивен, очите на облечените в бяло са все по-мрачни. Изведнъж завалява дъжд. Слънцето изчезва и единствената светлина идва от лампа и няколко свещи, държани от жени. Барабаните почти не се чуват.

Ритуалът продължава до сутринта. И така – всяка нощ до идването на деня на мъртвите, когато празника ще се премести на гробищата. Междувременно хората пият една след друга бутилки ром и уиски, излизат да пушат и се връщат обратно в танца.

След полунощ, момиче около 13-години ме докосна по кожата и ме покани да правим секс.

Автобусите

Най-хубавото и почти единствено хубаво нещо в Хаити са автобусите. Сигурен съм, че един ден ще бъдат изложени в голям музей в Ню Йорк. На всеки един в тях, подобно на икони са изложени портрети на големи холивудски актьори от различни епохи. Пътниците постоянно висят от отворените прозорци и те с истинска омаза показват гордостта си, когато се опитате да ги заснемете с фотоапарат.