Аввтор: Николай Милев
Слънцето прежуряше. Кварталът дремеше в жежка неделна нега. Аз също дремех, захлупил глава връз пластмасовата маса. Край мен току бръмваше някой заблуден автомобил. Плесен плетеше мътна мрежа в чашата със свежа бира до главата ми, а цигарата догаряше в пепелника недопушена.
През открехнатата врата на сладкарницата прииждаше на лениви талази женственият глас на Азис, придружен от тихо, затрогващо ухание на прясна баклава. Животът беше закотвен в ядката на лятото.
Някакво неясно гъгнещо пърпорене ме събуди. Погледнах надолу по булеварда и… какво да видя! Мотор с кош и с искрящ фар се носеше към мен. Пореше разтеклия се асфалт с младежки плам и разхвърляше пушливи фойерверки в жегата.
Моторът наближаваше, а моята дремлива нега се стапяше като бучка лед и изтичаше по лицето ми в гримаса на безкрайно удивление. Тошо Шакето яздеше мотора. Връз главата му нелепо стърчеше келтска шапка със забита брадва в нея. Красивото сурово лице на Шакето беше съсредоточено в осовата линия. До него, във ваната по детски игриво и шумно се плацикаше Сугарето – гол, с очила и шнорхел, с космат крак, обут в плавник, който жизнерадостно размахваше навън. Сугарето пляскаше с ръце във водата и искрящи пръски летяха навред.
Минаха край мен със скорост много над допустимата, а аз не бях сигурен мираж ли бе или истина.
Попивах с кърпа пръските вода по масата и не вярвах.
Съвсем ошашавен захлупих глава върху масата и ето, че пак дочух пърпоренето. Шакето и Сугарето се връщаха. Този път Сугарето размахваше над ваната някакъв шаран, охранен и сребрист, а Шакето беше гологлав. Белите му коси се развяваха волно по нанадолнището.
