КАК ЗАПОЧНАХ ДА РАЗБИРАМ ФИЗИЧЕСКАТА САМОРАЗПРАВА В БЪРЗА ПОМОЩ
Като начало искам да уточня, че не съм агресивен човек. Не съм прибягвала до насилие от детските ми години. Ноооо вчера бях на косъм да стана част от хрониката на новините за гражданин пребил медик в бърза помощ, пише до zaPernik.com Йорданка Стоилова.
Историята е следната, тривиална, простичка… Получавам обаждане от училището на дъщеря ми, че плаче от болка от инфектиран пръст. Съветват ме да я прибера и заведа на хирург или в бърза помощ. ( Дъщеря ми е на осем години родена и отгледана в чужбина. Няма българско гражданство, ЕГН, личен лекар и прочие. Боледува малко и ходим на частни прегледи когато се наложи. )
Прибирам детето си от училище и се отправям към Пернишката многопрофилна болница. Въоръжаваме се с европейската и осигурителна карта, пари и търпение. Влизам в бърза помощ. Няма никой в коридора, няма рецепция. Влизам в хирургичния кабинет. И там се почва кошмарът: Бездушие, незаинтересованост и немърливост. Пращат ни на личен лекар. Ние нямаме. Обяснявам. Тръгва разговор между медиците как ще си делят кренвиши за обяд. Стоя си там с осем годишното си дете, а те дори не ни поглеждат. Гнева напира вътре в мен. Питам за хирург. Да ме насочат. Отговорът е:
„Е там има.“
Обикалям „е там“. Два часа. Малки поликлиники, Частни , държавни, кабинетчета. Хирург няма. Връщам се в БЪРЗА ПОМОЩ. Все така празно. Влитам в кабинета, тросвам дъщеря си на кушетката. Вече съм агресивна, нападателна. Хигургът се размърдва. Изяли са кренвишите, свършил е пасианса предполагам. Поглежда пръста на ужасеното дете.
Ще трябва да се реже.. „СЕГА ЩЕ ТРЪГНАТ ПИСЪЦИТЕ. ЗАТОВА ВИ ИЗГОНИХ.“
Аз се опулвам. Детето вече пищи. От страх. От болка. От това че е дете. Както и да е. Срязаха я. Не се представиха. Не ми обясниха какво и е. Не ми дадоха лист хартия с извършена манипулация. Нищо. Ааа сестрата ми се скара, че общувам с детето си на Английски. То това беше проблема. Сега големият въпрос.
ЗАЩО ПЛАЩАМ ЗДРАВНИ? ЗАЩО СЪЩЕСТВУВА ПЕРНИШКАТА БОЛНИЦА?
Смръдливата, опърпана, пълна с дребни, злобни и малодушни хорица с много претенции и малко или никакво желание за работа. Не ме интересува колко малко или много са платени, колко са депресирани, тъжни и преработени. И това не заслужават. Излизам от спешното треперейки, желаейки да разбия главите и на двамата дежурни. Да страдат така както страда и детето ми.
Ще ми се да се оплача. НА КОГО? Шефът на спешното е в Правец. Отпуска! Когато не е , можете да го намерите в едно от кафенетата в центъра на града. Прибирам се. Гледам налудничевата физиономия на Москов в телевизора. Здравни реформи, заплахи и обичайното. И на него не мога да се оплача, човека има нужда от грижи.
И така, днес ще си заведа детето при приятел, ветринар да и смени превръзката и промие раната. Имам и повече доверие.
