Ако сега Перник се брои едва ли не квартал на София, при това съвсем основателно, в соцвремето далеч не беше така. Между столицата и миньорския град се виеше като змия само тесен път, по който пълзеше цялото движение. Става дума за тежкотоварни камиони, леки коли, автобуси. На места да се разминеш с друга кола, особено зиме, почти беше невъзможно.
И ако сега това разстояние от по-малко от 30 км по новия широк и удобен магистрален път се минава за по-малко от половин час, тогава сме пъплили с автобусите по 3 и повече часа. Говоря за снежните зимни месеци.
Когато снегът навяваше и затрупаше шосето за Перник, а много столичани работеха в този град и всяка сутрин още по тъмно пътуваха, ставаше истински ужас. Поне на 4-5 места, особено по планинските завои, пътят така се заледяваше, че заприличваше на стъкло. Най-опасни бяха преспите. Помня, че всички слизахме от служебния автобус и вкупом бутахме с пълни сили, за да можем да го измъкнем от преспата. Но често – напразно. Защото отпред тежък камион от мините или от ДМЗ „Ленин” беше застанал напряко на шосето и го беше запушил поне за няколко часа. Така веднъж стигнахме до Перник едва на обяд.
Източник: Соц БГ
