В Църква все още помнят върволиците от камиони, пълни с ябълки, които задръстваха пътя покрай завода от средата на лятото до късна есен. Над цялото селище, разтегнато по протежение на километри, се носеше ароматът на пресните плодове. Всичко това обаче вече е в историята. Трайно в историята отиде и самият завод за пектин. Приватизирано още в зората на демокрацията, предприятието продължи да работи само няколко години. Имаше време, когато частниците преработваха и ябълки, внесени от Близкия изток, а произведеният спиртен ябълков концентрат се изнасяше за Германия. Но това беше за кратко и после предприятието беше оставено на разграбване, разрушение и запустение за да се стигне до изравняването със земята на всичките му мощности през това лято.
Заводът има своя история, но и предистория. През 1942 г. германски и български акционери изграждат предприятия за преработка на шипки, сушени плодове и зеленчуци. Те работят добре, печелят и се разрастват. През 1947 г. тези предприятия са национализирани. В доклади за историята на завода отпреди 1989 г. се отбелязва, че в тези фабрики са работили прогресивни жители на Църква и когато те подготвяли пратки за германската войска, правели саботажи. Отбелязано е и че в завода е настанено поделение на съветската армия. В края на 40-те години на XX век това е единственото промишлено предприятие в района. Първият негов директор, назначен от народната власт, е бояджията Асен Търговски. Под ръководството на този „квалифициран“ специалист предприятието продължава дейността си с традиционните шипкови и зеленчукови сушени производства. По това време пектинът още не познат у нас, макар да е бил известен отпреди поне 100 години. Според архивни документи и спомени, още през 1942 – 1944 г. към продукта се проявява интерес и у нас и се правят опити да бъде произведен пектинов екстракт. Заслугите за това се приписват на агронома Панайот Даскалов и на химика Димо Милев от гара Кричим. С проектирането на завода за пектин се заемат през 1945 г. Заслугите се приписват на младия и енергичен инженер Георги Караколев. По неофициална информация той работил в подобен завод в Германия и завръщайки се у нас, пресъздал чертежите на машините и съоръженията за производствения процес на пектина. В Църква се разказваше като легенда историята, че това буквално си било промишлен шпионаж.
По това време, в резултат на упорита работа на български учени, вече е произведен пектин на прах, макар и с ниски качествени показатели. Това налага и идеята да се направи производствена мощност за промишлено, а не само лабораторно производство. Според официалните документи, било потърсено съдействие от мисията на СССР в България, защото по силата на подписаната на 1 август 1947 г. Бледска спогодба, позната като договора „Тито-Димитров“, Югославските власти предявявали интерес да построят предприятие за производство на пектин в пределите на бивша Югославия. В крайна сметка, създадената през онези години ДИО „Консервна индустрия“, чрез работещите там Веселин Марков и Панайот Даскалов доказва, че у нас има по-голяма готовност и заради теоретичните разработки заводът да се изгради у нас. В проектирането се ангажират освен инж. Караколев, и Панайот Даскалов, както и инж. Сапунджиев. Те разработват технологичните процеси и необходимото оборудване. Създава се лаборатория за опознаване на химията на пектина. През това време е завършен и научен труд за пектина, който е одобрен от БАН.
Строителството на завода започва през 1950 г. и приключва в кратки срокове. Технически ръководител на обекта е инж. Рачо Жеков. Мощностите на новия завод са открити на 2 февруари 1952 г. Част от строителите и монтажниците остават на работа в производството на пектин в новия завод. До 1955 г. се произвеждат конфитюри, желета, компоти, сладка, пулпове, шипково брашно и люспи, сушени плодове. След 1956 г. остава само производството на сушени плодове и на пектин. От 1960 г. влиза в действие и цехът за пастьоризирани ябълкови сокове, а по късно произвеждат и ракия с марката „Граовка“ в половинлитрови стъклени бутилки с цена 1.30 лева. За времето от 1952 до 1977 г. производството на пектин се увеличава 9 пъти, а на ябълков концентрат – 40 пъти. Средният градус на пектина от 80 става 280 градуса в отделни години, в зависимост от качеството на суровината. През 1961 г. в експлоатация е пуснат соков цех с най-качествената технология за съхранение на ябълковия сок. Продукцията се изнася в СССР, САЩ, Канада, Индия, Куба, Швеция, Норвегия Австрия, ГФР, ГДР и др. В историята на завода са записани постижения като колектив – първенец на Шеста петилетка и първи места в социалистическото съревнование на героите на труда
Иван Лозанов, Нектар Деветаков, Ненчо Ненчев, Александър Петров, Петър Груев, Стефан и Найден Живкови, а техните портрети стоят в алея на славата. През годините, като всяко социалистическо предприятие, заводът разширява социалните, битови и културни придобивки за работниците. Постепенно се откриват стол, бани, съблекални за работещите в завода.
Предлага им се почивка на море и планина, медицинска и стоматологична помощ безплатна закуска за бременните, нощната смяна получава тонизиращи безалкохолни напитки. Построен е жилищен блок за 17 семейства. В завода се създава Клуб за техническо и научно творчество на младежта.
В Концепцията за развитието на завода до 1990 г., запазена в личния архивен фонд на дългогодишния директор Младен Найденов и предаден в Държавен архив – Перник от негови наследници, се предвижда той да бъде специализиран за преработка на ябълки и шипки и да произвежда до 500 тона високо, средно и ниско естерифициран пектин годишно. Предвиждано е производство на плодови брашна, като се отчита, че страната има потребност за 1000 тона ябълково, 40-60 тона шипково и 50 тона от моркови. В плановете е влизало производство на до 100 т годишно сушени зеленчуци за производство на готови подправки, модернизиране на линията за производство на плодов сок и въвеждане на системата тетрапак, бутилиране на дестилат. Годишно се преработвали близо 37 хиляди тона ябълки. Освен пектина и концентрата заводът реализираше печалби от ябълковия сок и от ябълковата ракия. Прави приходи и във валута, което в годините на социализма е наричано второ направление.
Заводът е приватизиран през 1997 г. Но вместо да продължи да произвежда ценната си и доходоносна продукция, постепенно всичко е унищожено. Вече ги няма и превърнатите в руини сгради. В края на миналата година бившият завод е обявен за продажба от частен съдебен изпълнител с първоначална цена от близо 300 000 лв. Собственик на имота с площ около 15 декара беше дружеството „Пектодар“ ООД, което е сред най-големите длъжници на Общината в Перник.
Руми Борисова, standartnews
