Служителите в отдел „Статистически изследвания – Перник“ излязоха на тъжен „символичен протест“ – не защото им липсва работа, а защото искат още 20% върху заплатите, за да преброяват по-комфортно цифрите, с които така или иначе никой не прави нищо. Протестът бил „в подкрепа“ на националното недоволство на НСИ, организирано от синдикат „Подкрепа“ – онези, които винаги искат „справедливост“, но само когато касата плаща.
Аргументите на държавните труженици: натоварването се увеличавало, инфлацията ги мачкала, задълженията растели. Все едно нещата се различават за хората в частния сектор, които трябва да работят, а не да държат плакати пред обекта от 9:00 до 11:00 и после на обедна почивка.
Искат „гарантирани нормални условия на труд“ – мечтата на всяка група, която живее на държавна хранилка. „Устойчиви решения за подобряване на административния капацитет“ пък звучи като превод на: „Дайте пари, а после ще видим“.

За да им помогнем, нека напомним как светът гледа на подобни синдикални епопеи:
„Профсъюзите обещават работа за всички, но често осигуряват по-малко работа за повече заплати.“ – Уинстън Чърчил
„Синдикалистите рядко искат реформи, те искат гаранции.“ – Маргарет Тачър
„Когато държавата плаща сметката, всички искат още.“ – Роналд Рейгън
„Проблемът със социализма е, че в крайна сметка свършват парите на другите.“ – Маргарет Тачър
„Борбата не е срещу работодателите, а срещу реалността.“ – Милтън Фридман
Докато статистиците от Перник броят плакати, страната ги брои към бюджета като разход. И тъй като разходите растат, а резултати няма, едва ли ще се намери статистика, която да направи това уравнение да изглежда смислено.
