Младо семейство е на път да възроди и продължи славата на село Бусинци, известно с уникалната си бусинска керамика. Стефи и Сашо Дуцови искат отново да превърнат селцето в грънчарски център.
„В събота беше откриването на Жълтата къща – реновирана старинна къща в сърцето на Бусинци, която стана дом на Бусинска сръчкотилница . След повече от 10 години затишие грънчарското колело в селото отново завъртя майстор Захари Иванов – човекът, в чието ателие прекарах часове наред, докато пишех „Глина“ и който ми показа истинския дух на тази керамика“, споделя в социалната мрежа Виктория Бешлийска.
„За мен беше огромна радост и вълнение да съм част от откриването на галерията. Благодаря на всички, които дойдоха, за да се срещнем лично и поговорим.
Стискам палци на Стефи и Сашо Дуцови в начинанието и вярвам, че Жълтата къща ще посрещне много приятели и доброжелатели на българските занаяти“, споделя още писателката си на своята страничка във фейсбук По дирите на думите
Работилничката ще е отворена всеки делничен ден от 10:30 до 16:00, а през почивните дни – и до по-късно.
Кои са те?
Александър е биолог,регистрирал повечето танцуващи мечки и създал първия екип за улавяне и слагане на нашийници за проследяване на мечки в България. Половинката му Стефка е психолог, работи като HR мениджър в българска компания.
Семейството има две момчета – 6-годишните близнаци – Михаил и Асен и 4-годишната Мария.
Част от домочадието им са Хопър и Рия – домашни любимци и равноправни членове на семейството, както и малкото котенце Грей.
Защо живеят в Бусинци?
Пълната свобода да не се съобразяваш с никой и да правиш каквото обичаш.
„Самото село е уникално. Това, което казвам, съм сигурна, че всеки би казал за неговото село или любимо място. Но когато родителите ми, преди около 30 години, построиха вилата, не оценявах това. Впоследствие малко по-малко започнахме да идваме все по-често и сега по време на пандемията от март до юни живяхме изцяло там. Това ни беше от голяма помощ – като започнем от там, че не беше стрес за децата – те тичаха по двора и не слагаха маски, през това да може да работим и да се грижим за децата, което не би било възможно в апартамент, и се стигне до това, че поради малкото жители в селото няма магазин и идва такъв на колела, което ни помагаше да нямаме много контакти с външния свят“, разказва Стефка пред mamaninja.bg
Освен изброените неща, Бусинци е село с уникална история – тук е първото училище по керамика, грънците, творени в него, имат история от векове назад във времето и като форми, и като шарки и цветове. От тук е и едно от малкото запазени Четириевангелия – Бусинското, взето от Константин Иречек и намиращо се в момента в Националната Библиотека. Заслужава да се види и църквата – със звездно небе и черни ангели, старите къщи – в бяло и синьо, вече толкова избледняло, но напомнящо странно за Средиземноморието. Мога да говоря още много. Затова и решихме да направим всичко по силите си да популяризираме това място. Последната ни идея е, че взехме стара полусрутена „плетарка“ (къща от кал и плет) и се мъчим да я възстановим, за да я направим център – за срещи, за керамика и занаяти.
С какво животът на село превъзхожда живота в града?
Отваряш вратата и веднага си сред природата. Няма много коли и децата имат детство, за което аз мога да мечтая (не се оплаквам от моето, но аз играех във вътрешните дворове около Попа, които следдемократично бяха разделени и нямаше вече възможност за игра от оградите). Тук децата взимат колелата, даваме им радиостанции, за да ги викаме за обяд, вечеря или сън, с по-големите деца ходят лятото на пикници – взимат каквото намерят в хладилника и казват „отиваме на Бали“.
А спокойствието е неописуемо… Цари безвремие и все пак времето минава страшно бързо. Но е толкова различно – няма изнервени хора, няма бързане. Въздухът е кристален. Звездите – имаш чувството, че можеш да ги пипнеш. Наслаждаваме се на тишината или по-скоро от липсата на такава, защото птиците и насекомите я запълват с приятните си песни, толкова различни от изнервящия шум на големия град.
А какви са минусите му?
Липсата на дюнери, китайско и пица 😉
Шегувам се. Все още хората не са осъзнали, че не е задължително да са в големите градове. Пандемията ни показа, че много от нещата могат да се вършат и от дистанция, стига да имаш интернет. За това и инфраструктурата е още недоразвита – като пример бих дала аптеките. В началото трябваше да преосмислим и пазаруването – голяма част от продуктите не можем да намерим и затова пазаруваме основно в града веднъж седмично. От друга страна тук линейката идва за минути, лекарката от близкото градче (на 8 км. от нас) ми се обади да пита как е Мария, след като я бяхме закарали с температура! Хората пред лекарските кабинети ни отстъпват реда си, щом ни видят с малки деца. Тук все още има човечност. И да, вече има и офис на куриерска фирма (на 30 минути с кола), но това определено е добър знак за мен. Живяла съм извън България в страна, в която начинът на живот по малките населени места е такъв, че в едното селце е яслата, в другото е детската градина, супермаркетът е в третото, училището в четвъртото и т.н. Мисля, че и при нас може да се живее така.
