На 11 февруари се навръшиха точно 10 години от смъртта на българския феномен Вера Кочовска. Феноменалната ясновидка, призната в цял свят е родена на 27 юли 1945г. в Перник, а по-късно се премества да живее в Плевен. В Перник обаче за първи път усеща дарбата си – да вижда болестите на хората и да предвижда бъдещето.
Дъщеря й Деси също е родена в Перник – на 21 септември 1981 г., живее дълги години в Плевен, а сега с мъжа до нея Ивайло и 10-месечният им син Владимир, кръстен на баба си Вера, са се установили в София. Завършила е „Социални дейности“ в Шуменския университет. Ето какво разказва Деси за прочутата си майка десет години след смрътта й.
Деси, на 11 февруари се навършват 10 години от смъртта на майка ти, лечителката Вера Кочовска… Как роднини и близки го отбелязахте?
– Понеже се изнася предната събота преди датата, се събраха на панихидата на гроба брат ми с около десет човека най-близки приятели и го отбелязаха. Аз не можах да отида заради детето. От майка ми знам, че бременна жена и дете, докато не е навършило година, не трябва да ходят на гробища. Просто не е хубаво за тях. И от много други хора съм го чувала.
Но сега през април, като стане Владимир на годинка, ще отидем на гроба на майка.
– Поутихна ли поне малко болката ти?
– Не мога да повярвам, че са минали 10 години. Болката не е отминала. Дори от година на година, като че ли става по-голяма. Просто се научаваш да живееш с нея. Много пъти ми се е случвало да се кача в градския транспорт, примерно, да се сетя за майка ми и да започнат да ми текат сълзи. Колкото и човек да иска да го забрави, това не се забравя, остава в подсъзнанието.
Казвали са ми: „Роди дете и няма да те боли толкова!“ Няма такова нещо. Точно на рождения й ден, на 27 юли, взех детето, излязохме на терасата, а той бебе, дали разбира, дали не, но аз започнах да му говоря: „Днес баба ти има рожден ден, ако беше жива, щяхме да сме в Плевен…“ И се разплаках.
– Чувстваш ли я физически по някакъв начин?
– Понякога имам чувството, че е близко до мен. Вървя си по улицата, сякаш е зад мен – и се обръщам. И вкъщи ми се е случвало…
Откакто е починала, съм я сънувала два пъти. А когато почина, го усетих. Стана ми лошо, призля ми, беше петък, брат ми се обади и каза, че вече я няма…
– В апартамента ви в Плевен запазил ли се духът й?
– По-рядко си ходя, защото ми става още по-тежко. Но всичко, което си е събирала – кукли, часовници, които й бяха слабостта, подаръци, които са й носили, са си там и се пази. Майка приемаше подаръци от хора, които чувстваше много близки, не вземаше от всеки.
Но там чувствам празнота и липса. Безсилна се чувствам. Свикнала бях тя да бъде вкъщи, когато се прибирам. Да отида при нея в спалнята, да я прегърна и целуна и да й кажа колко много я обичам. Дето се пишеше в началото, че нещо се чукало, тропало у нас, няма такива неща!
– Кои са думите й, които си спомняш най-често?
– Майка ми много често казваше, че четириногите, ако можеха да говорят, нямаше да говорят с двуногите. Тогава изобщо не я разбирах. Но в момента, в който си взех куче, осъзнах какво означават думите й. Кучетата са изпратени да научат нас, хората, на много неща. Колкото и думи да изречем хората, не можем да постигнем силата и въздействието на един техен поглед.
Ние имаме две кучета, кафявото се казват Елинор, а черното е Деа.
– Какво друго те съветваше?
– Искаше да съм човек преди всичко, все казваше, че не трябва да гледаш в чуждото канче, а в своето собствено.
– Какво щеше да каже на хората, ако беше жива сега, по време на пандемията?
– Както беше преди, щеше да им вдъхва сили и да се мъчи да им разкрие истината, по нейн начин щеше да ги успокоява. Така си мисля…
– Преди 10 месеца стана майка, синът си кръсти на майка си, Владимир…
– Жълтите сайтове веднага измислиха, че е наследил дарбата на баба си. Не знам такова нещо. Той е толкова малък…
Кръстихме го на нея. Имам чувството, че е постоянно до него, пази го и го насочва Отгоре какво да прави. Имам такова чувство. Дали е от мъката, дали е от желание да е наистина така, не знам, но и с баща му сме коментирали…
– Деси, Вера Кочовска е предричала бъдещето. Разкажи конкретни случаи, на които си била свидетел?
– Бяхме в Русия и на следващия ден трябваше да си тръгваме за България. Седяхме и вечеряхме. Имаше хора от посолството. Както си говорехме, нейното лице се промени, стана друг човек, присви очи все едно слънце светеше в тях – както винаги, когато има видения. Каза: „Чувам детски плач, ще има много смърт!“
Всички замлъкнаха. Тя се успокои, все едно нищо не е било. След 2-3 дни по новините съобщиха за удавените деца в р. Лим.
Друг случай. Майка видя, че американската совалка ще падне. Изрече го вкъщи, пред доста хора, нейни приятели. Минаха часове, някой пусна телевизора и съобщиха за совалката. За катастрофата на лейди Даяна също предупреди. Беше дошла у нас някаква жена от английското посолство. Майка ми й каза да предаде на когото трябва. Но жената отговори, че не може да си позволи такова нещо, страхува се.
– Как майка ти придобива невероятните си способности?
– Като била 13-годишна, си играла с децата навън и я блъска камион. Закарват я в пернишката болница. Два месеца е била в кома, цялата в гипс. Когато излиза от комата, започва да вижда вътрешните органи на лекарите, които са около нея, и да им казва какво ще им се случи в бъдеще.
В началото не й вярват. Тя започва да крие, че има такива способности, защото това не се е приемало добре по това време.
– Какво се случва по-нататък?
– Майка ми е от Перник, там е израснала. Родителите ми заминават за Съветския съюз да работят, за да изкарат някой лев. Там майка ми е била в строителство, управлявала е тези машини, които разбиват земята. Била е шеф на бригада. Ние с брат ми сме родени в Перник. Бях малка, когато баща ми ни напусна. Майка ни отгледа. Всъщност тя гледаше и баща ни, докато живеехме заедно, защото той беше все без работа.
– Как се променяше физически Вера Кочовска, когато лекуваше?
– Дланта на едната й ръка почерняваше. Едната ръка беше много студена, а другата – гореща. Когато лекуваше, кръвното й скачаше над 200. Сърцето й беше в състояние на прединфаркт. На електрокардиограмата се появяваше права линия, което на практика означава клинична смърт.
– Какво се случи след като се разболя?
– Това, което говореха, че Господ я бил наказал и тя не вижда вече, не е вярно. Тя имаше много по-голяма сила, когато беше болна! Но не искаше хората да я виждат в това безпомощно състояние. На малко от приятелите си дори даваше да идват.
– Не е приемала и пациенти…
– Но те не я оставяха на мира! През 2005 година майка ми падна в банята и си счупи крака. След инсулта единият й крак леко се беше изкривил долу и го замяташе – спъна се и падна.
Идва вкъщи някаква жена. „Добър ден – добър ден! Искам да вляза при г-жа Кочовска!“ Казвам й: „Не може, тя е със счупен крак! А жената избухна: „Ти каква си, че ще ме лъжеш?! Отговарям й: „Дъщеря й! Тя нахълта, а у нас имаше доктори. Имала съм случаи, когато съм обяснявала, че майка ми не е добре и не може да приема, а те са ме заплашвали с полиция! Мислят си, че ги лъжа! Дори бях сложила на външната врата бележка „Реанимация“… Защото постоянно някой звънеше и искаше да влиза… Докторите ми бяха дали една престилка и маска и така излизах на вратата.
– Искаше ли нещо майка ти от тези хора, които са били на позиции и са били нейни пациенти?
– Не, никога. Гледаше тя да даде от себе си, отколкото да вземе.
– Казваш, че не е приемала подаръци от всеки?
– Отказваше подаръците, казваше – на църква да се занесе! Само от по-близките си приемаше подаръци. Не обичаше да взема от всеки. И мен ме научила да не вземам от всеки. Не съм я питала защо. Тя си знаеше най-добре.
– Има ли нещо, което те нараняваше от това, което си чувала за майка ти?
– Че се е занимава с черни магии!
– Как се отнасяше към материалното?
– Тя не беше от този тип хора, които трупат пари. Даже раздаваше пари. Пишеха, че сме делели някакви милиони с брат ми. Няма такова нещо…
Спомням си нещо тягостно от детството ми. Портмонето на майка винаги беше пълно с визитни картички, с листчета, на които имаше записани телефони. Ставаше дебело, не можеше да се затвори. Една съученичка се засякла с нея в някакъв магазин. Отивам в училище, а тя: „На майка ти портмонето беше препълнено с пачки!“
– Злобата към нея, към семейството ви, е била голяма…
– В училище много ми завиждаха. Бях в 8 клас някъде. Идват две съученички при мен: „Майката ти какво се прави, че лекува хората?! То човек, когато си въобрази нещо, се оправя сам! След няколко дена едната идва и реве: „На майка ми най-добрата приятелка е много зле, нека майка ти да я приеме!“ Тогава й казах: „Нека си въобрази, ще се оправи!“
И не я свързах с майка. Като почина мама, разни доброжелатели пък започнаха да ни питат с брат ми: „Вие сега не мислите ли да почвате да работите? Страшно се учудих и им казах: „Ние с брат ми не сме спирали да работим!“ Намекваха, че майка ни е издържала, а ние сме едни безделници… Та аз 8 години съм я гледала, а след това започнах да уча и да работя. Брат ми също.
– Говореха също, че с брат ти сте се карали за жилището на Вера…?
– Никога не сме имали спорове за жилището или за каквото и да било. Малко след като майка почина, ходихме при нотариуска да си изкараме пълномощни, а тя ни попита, ще делим ли апартамента. Брат ми със сълзи на очите каза: „Колко повече да го делим? Нали е на мен и на сестра ми. Какво има повече да делим?!“
– Вярно ли е, че Ванга смятала майка ти за своя дъщеря?
– Когато мама отиваше при нея, Ванга не приемаше никой друг. Ванга много я обичаше и й казвала: „Ти си моята дъщеря!“ Казвала й още, че е много силна. Не съм присъствала на техните срещи, но знам, че нито майка е гледала на Ванга, нито тя на нея.
Говорели са си за техни си неща…
Интервю на Валерия КАЛЧЕВА
Препечатано от impressio.dir.bg
