Фотографът пътешественик Боби Илинов разказва спомените си във фейсбук и за това как е повтарял 5-ти клас заради учителката си по Руски език. Тогава Боби е живеел в град Радомир и е учил в основното училище „Христо Смирненски“. Публикуваме неговата увлекателна история, която ще върне много от перничани назад в миналото:
ЗАРАДИ РУСКИ ЕЗИК ПОВТАРЯХ КЛАС В УЧИЛИЩЕ
През 80-те години на миналия век живеех в град Радомир, Пернишка област. Тогава учех в основно училище „Христо Смирненски“ и по него време учебния предмет „Руски език“ все още беше задължителен за изучаване. Именно заради него, руския език, повтарях 5-ти клас. Всъщност, не толкова заради него самия, колкото заради учителката ми по руски, и то не каква да е учителка, ами моя класен ръководител. Какво се случи, та се наложи да повтарям?
Ето историята: през учебната 1983/84 год. бях в 5-ти „А“ клас на ОУ „Хр. Смирненски“ в Радомир. Всички класове от 1-ви до 8-ми клас бяха все с по три паралелки – „А“, „Б“ и „В“. По това време край града се строеше гигантския завод за тежко машиностроене (съкр. ЗТМ) „Червена могила“ и от страната прииждаха хиляди семейства, за да работят в този завод. Затова града се напълни с много деца в ученическа възраст и училищните паралелки бяха големи – от по 30+ ученика всяка. Това наложи от учебната 1984/85 г. нататък класовете вече да имат и паралелки „Г“. Но това се разбра в последния момент, буквално дни преди началото на новата учебна година и после ще обясня защо го споменавам този детайл.
Та, 1983/84 г. аз съм в 5 „А“ клас, с класен ръководител другарката Валентина Топалова, която ведно с това ми е и преподавател по руски език. Тя е рускиня, емигрирала в България, където се омъжва за българин и остава да живее при него. В нашия клас имахме съученик, който е дете на някой си от родата на мъжа на класната ни. С това момче седяхме един зад друг на чиновете, понеже първите букви на имената ни бяха поредни в азбуката, а едно време правилата в училище бяха такива, че учениците се подреждат кое на кой чин да седне и с кое другарче до него – по азбучен ред на имената (малкото име, не фамилното) С това момче живеехме в съседни квартали и често се засичахме на улицата и заедно продължавахме към даскалото, както и често заедно тръгвахме в една посока след последния час. Така се сближихме и си имахме наша си приказка и наше си разбиране за момчешка дружба, включително бъзици, когато спорим за нещо – я за футбол, я за момичета, я за коли, за филм или нещо друго – бе типично лапешки перчения кой е по-по-най. Но понякога най-шумни и язвителни бяхме в споровете ни след загубен мач в час по физическо. И тогава така ни беше подредена учебната програма, че часът по „Руски език“ ни се падаше веднага след часа по „Физическо възпитание“ и понякога спора от футболния мач се пренасяше и кабинета по руски език. И докато започне часа, класната ни слушаше как по момчешки спорим, обиждаме се на „лольо“, „смотан“ и други подобни, че и се дърлим някой път. Но нищо сериозно. Нито сме се били наистина, нито сме се намразвали. Типично по детски бързо ни минава сръднята и след края на последния учебен час пак сме заедно на път към нашите съседни квартали.
Дааа, ама това със сдобряването другарката класен ръководител Валентина Топалова не го вижда, защото тя бе свидетел само на случващото се в нейния час по руски език. И остава с погрешното впечатление, че аз и другото момче сме в сериозна вражда. А и не си прави труда като педагог да провери как стоят нещата, ами прибързано и предубедено взима страната на другото момче (нали то е дете от родата на мъжа ѝ), а мен ме взима на мушка и си поставя за цел да ме смаже. Взима страна по несъществуващ проблем по несъществено детинско поведение между мен и нейния родственик. И почва здраво да ме юрка в нейния час по руски език. Нарочно ми дава все най-трудните задачи. Аз още тогава усетих нейната промяна в отношението ѝ спрямо мен, но не разбирах на какво се дължи това нещо. Тогава все още не знаех, че това момче е в роднинска връзка с нея и че тя си отмъщава за него. Плюс това, тя действаше хитро, за да не бъда разкрита – натиска ѝ срещу мен тръгна отначало леко и постепенно с времето се засилваше и го изкарваше все под формата на трудни задачи и внезапни изпити в нейния час по руски език. След всеки грешен отговор публично ме унижаваше пред целия клас колко прост съм бил. Провеждаше ми психо атаки, за да ми срине духа и да ме смачка.
Едно време не беше като сега – да има училищен психолог или дете да тръгне да се оплаче от учител. Едно време в училищата имаше донякъде и макаренковски стил на обучение и дисциплината беше строга и учениците такъв респект имаха от учителите, че като ти кресне ядосано някой даскал, и ти само мигаш на парцали и не смееш гък да кажеш навъпреки, камо ли да се оплачеш на директор или на родител за учителски тормоз, защото тогава по презумция се считаше, че учителя винаги е прав и ученика безропотно трябва да слуша и изпълнява, и че щом учителя се кара, значи има за какво.
С други думи децата ги беше срам да кажат вкъщи, че даскал ги е овикал. Живееха си с чувството за вина и таяха горест в себе си. Така беше и с мен. Учителката ми по руски език (и мой класен ръководител – да повторя отново) нарочно яко ме юркаше и постоянно ми пишеше в бележника оценки „Слаб 2“ и забележки, че не внимавам в час. Така се оказах двойкаджия за първия учебен срок, сетне и за втория учебен срок, и накрая за цялата учебна година. И моя класен ръководител ме изпрати на поправителен изпит през лятото, на който нарочно ме скъса, за да ме прати на втори поправителен изпит през есента, на който пак нарочно ме скъса, за да остана да повтарям 5-ти клас и тя да се отърве от мен като класен ръководител, защото моите дотогавашни съученици продължават нагоре вече като 6 „А“ клас, а аз оставам да повтарям 5-ти клас и, логично, ме поема друг класен ръководител.
Но да разкажа сега подробно за двете поправителни сесии – лятната и есенната.
Разбираемо е всяка година да има група ученици, оставени на поправителни изпити по различни предмети. Традиционно най-много бяха по „Математика“ („Алгебра“ или „Геометрия“) или по „Физика“, „Химия“, „Биология“. Малцина бяха тези по някой друг предмет, а аз бях единствения по руски език. Така в кабинета по руски език бяхме сами аз и другарката Валентина Топалова, която първо така ме обработваше с психо атаки, че ме докарваше в състояние на нервен срив и аз буквално губех ума и дума, и почвах да хълцам и треперя. И вече приведен в такова състояние едва тогава викаше колежките си филоложки (по френски и по български език) да видят как една правилна дума не мога да обеля. А, всъщност, аз преди това съм смачкан психически, вменена ми е вина, потъвам от срам, и ми идва да се самоубия. Срам и позор – на поправителен по руски език! И не мога да го мина. По това време едната нейна колежка филоложка бе Филка Петкова – хем преподавател по френски език, хем заместник директор на училището, която бе извикана хем като шеф, хем като филолог да ме види, че грам нищо не разбирам от чужд език. И тя видя, каквото колежката ѝ Валентина Топалова бе подготвила да види.
А ако някой от вас, четящите сега, дори на йота му минава мисълта, че може би тогава наистина да съм бил много смотан ученик и вероятно съм си заслужавал участта, ще добавя следните три неща:
Първо, същата година, освен по руски език, бях оставен на поправителен изпит и по „Химия“. Но още на първата изпитна сесия през лятната ваканция изкарах оценка „Много добър 5“ и с крайна обща оценка „Добър 3,50“ по химия минах този предмет.
Второ, през следващата учебна година броя на учениците се увеличи (по-горе поясних защо) и респективно броя на учебните паралелки също се увеличи. Това наложи назначаване на още учители. На нови учители. Включително и на втори учител по руски език. И аз се паднах при него да уча руски език. И при него нямах двойки по руски.
Трето, в 6-ти, 7-ми и 8-ми клас наред с руския език вече се изучаваше и втори чужд език – френски език. Преподавател по френски език ми бе заместник директора на школото Филка Петкова. При нея още в 6-ти клас по френски език имах само високи оценки – петици и шестици. Което породи учудване как така със сложния френски език се справям много добре, а пък повтарях по лесния руски език, който е близък до българския език.
Нооо, всичко вече беше минало и заминало. Свършен факт. Нищо вече не можеше да се промени и върне назад. Чак впоследствие се разбра, че бившия ми класен ръководител и бивш преподавател по руски език ми е имала зъб и нарочно ме е оставила да повтарям. Чак впоследствие се разбра, че ако е знаела предварително, че през новата учебна година ще има вече и паралелка „Г“, то е щяла по милост да ме остави да премина от 5 „А“ клас – в 6 „А“ клас, но след това да съм от първите, които да бъдат преместени в новосформираната паралелка „Г“ (6-ти „Г“ клас) и така да се отърве от мен да не ми е повече класен ръководител. Защото учениците, които от 5-ти „А“, „Б“ и „В“ класове минаха в 6-ти „А“, „Б“ и „В“ класове – част от тях бяха преместени в новата паралелка „Г“ (6-ти „Г“ клас) Не че другарката Валентина Топалова не е мислила още по средата на 5-ти клас да се отърве от мен като ме премести в друга паралелка. Ала тогава е нямала очи да се изправи пред целия педагогически съвет на училището и да изтъкне сериозен основателен довод защо трябва да бъда преместен от една паралелка в друга. Това значи сама да се издаде, че има нещо лично спрямо мен, сама да си признае, че не се справя като педагог. Защото ако тя дори само с един ученик има проблем, то в такъв случай как да се разчита на нея за цял клас с 30+ ученика да се справя.
И така другарката Валентина Топалова решава тактично да си трайка, че има личностен проблем с мен, и подема коварния ход чрез нейния учебен предмет да ме удари през кръста, образно казано. И пак казвам, всички тези неща започват да се навързват едно по едно и да се изяснява картинката чак впоследствие през годините. Защото колегите учители виждат рязката промяна в моето поведение и в моя успех (промяна за добро) откакто тя не ми е класен ръководител и преподавател. Самият аз също с всяка измината година пораствах и поумнявах, така че вече почнах сам да разбирам нещата как стоят. Това, наред с други повратни премеждия в детско-юношеския ми живот (за които ще разкажа отделно друг път), отрано ме накараха да помъдрея за някои неща от живота – до толкова, че да … простя на другарката Валентина Топалова. Да, правилно прочетохте, простих ѝ, и то още преди да напусна училището и града завинаги.
Искате ли да узнаете как ѝ простих? Искате, разбира се!
Ето как: вътре в училището ни имаше училищна лавка. В нея през междучасията се продаваха закуски. Сутрин (при първа смяна на училище) – банички и мекици или бухтички. Следобед (при втора смяна на училище) – кифли и еклери. Тези от вас, които са били ученици във времената до преди промените през 1989 г., помнят как през живково време закуските бяха вкусни, защото се приготвяха от истински продукти. Затова за децата бе кеф да закусват в училище и дневните стотинки за закуска бяха като ритуал вкъщи и малко богатство в джоба на ученика. Обикновено в училище закуските пресни и топли се доставяха за голямото междучасие, и пред лавката се извиваше дълга опашка, която много бавно намаляваше, и някои ученици не сварваха да си купят закуска (често закуските свършваха бързо), и някои тарикатчета хитрееха да прередят опашката. Ставаха скандали. Понякога и сбивания. Затова ръководството на училището беше изготвило график на учителите – всеки ден различен учител да дежури долу пред лавката в голямото междучасие и да следи за реда и дисциплината там – да няма бутаници, пререждане, караници и сбивания.
Привилегията без ред да минат директно най-отпред имаха само онези ученици, които в редки случаи биваха изпращани от някой учител да купи за тях закуска. И често това бяха зубъри натегачи или галеници на даден учител. В повечето случаи самите учители слизаха долу до лавката. Но понякога нямаха време и пращаха ученик. И всички на опашката тихо завиждаха на такъв ученик, пратен от някой даскал, защото покрай закуската за даскала той/тя си купуваше и за себе си без ред. Аз нито бях натегач, нито галеник на някой учител. Затова леко се развълнувах и леко ми се повдигна самочувствието, когато един ден (иначе по принцип строгата към всички ученици) учителка по алгебра и геометрия Горка Орлова нежно изчурулика да ида да ѝ купя закуска от училишната лавка. Това означаваше, че най-вероятно поне мен този ден няма да ме изправи пред дъската. Иихуу! И слизам аз долу, а там – една дъъълга опашка се вие. Но аз смело минавам директно най-отпред и на лавкаджийката високо, та да ме чуят всички, казвам, че едикояси учителка ме е пратила.
Обаче мен дотогава никога не бяха ме пращали с такова поръчение. Учениците знаят, че не съм натегач или галеник на който и да е даскал. Даже обратното – знаеха ме като повтаряч. Сиреч, лузър. И като ревна цялата опашка: „Лъже!“, „Лъжец!“… – в чудо се видях. И тогава чух зад гърба си: „Не лъже. Той не лъже“. Обърнах се. И какво да видя – бившата ми класна ръководителка Валентина Топалова, него ден дежурна на лавката, но довтасала долу със закъснение, ала в нужния за мен момент.
„Не лъже. Той не лъже“, отекваше в ушите ми докато изкачвах стълбите нагоре към кабинета по алгебра и геометрия, а от очите ми се ронеха сълзи. От години чаках този учител да ме признае – ако не като ученик, то поне като човек. Човек с достойнство и чест. Толкова дълго чаках, че даже и малкото нещо, дори дребния жест ми бе достатъчно, за да ѝ … простя! Веднъж и завинаги. Защото, ако не беше тази случка, кой знае още колко години щях да нося горчивината в себе си.
Разочарованието от даден човек понякога тежи повече на разочарования, отколкото на провалилият се. А аз не искам нещо такова да ми тежи. И след прошката забравих всичко. Имам предвид, че я превъзмогнах драмата и надживях цялата тази тъжна история с нелепото ми повтаряне на 5-ти клас. И от тогава не изпитвам негативни емоции, когато разказвам за нея. Само споделям сухи факти. Но така напоително описани, че вие да изпитате някаква емоция. Инак какъв разказ за премеждие ще е, ако нищо във вас не трепне, нали?
Та, това накратко е историята с повтарянето ми в училище. По руски език, който инак си го говоря много добре. Сред последователите на страницата ми има хора, които ме познават на живо, и които знаят руски език, така че те могат да потвърдят за доброто ми ниво на говорим руски език. Но мога свободно и да чета на руски език. Моя руски език доста ми е помагал при пътешествията ми в Русия и бившите съветски републики.
П. П. Бог ми е свидетел, че даже бях забравил името на тази жена. Докато други мои учители още ги помня поименно. И днес звъннах на служебния телефон на училището. Номера го взех от официалния сайт на училището. Звъннах на сегашната директорка, за да я питам за името на бившата ми класна ръководителка. Защото в спомените ми смътно се въртеше само буквата “В“ – като Валя. И директорката ми припомни цялото име – Валентина Топалова. Сегашната директорка е учила в същото училище по мое време и също е била обучавана по руски език от въпросната рускиня Валентина Топалова. Та, казах на директорката, че ще пиша материал за бившата ми класна ръководителка, ама не си спомням името ѝ.
П. П. 2 Прикачвам линк за друга моя публикация – за един от любимите ми учители: https://www.facebook.com/…/a.1319518415051…/1319710808365201
___________
На снимката долу съм вкъщи в Радомир през 1980-те години. Имаме телевизор “Мургаш“, но от домашната ни библиотека аз чета книга с избрани разкази на българския писател и художник с артистичен псевдоним Чудомир.
Автор: Bobby Ilinov traveller
