Всеки пети, лежал в концентрационния лагер в Белене, е бил закаран там заради носенето на дълга коса или къса пола. Това твърди архитект Александър Генчев – автор на Мемориалния комплекс за жертвите на комунизма. По онова време всички, проявили уклон към западната култура, били вкарвани в така наречения „Дом на хулигана“. Екип на NOVA успя да влезе и да види условията, при които са живели лагерниците там.
В края на 1948 година, едва на 20 години Цветана Джерманова е задържана от „Държавна сигурност” в родния Перник. Защото била анархистка. След почти месец престой в килията, е изпратена в единствения у нас женски лагер край село Босна, Силистренско.
„На една височина се качихме, отдолу ниското – самия лагер. И аз викам: „А сега тука спрете, земята целунете, дето ще да мрем“,
разказва с усмивка днес Цветана.
Заедно с Цветана в лагера се озовават и други жени с неудобни за властта политически пристрастия. Настаняват ги в дървени бараки, строени вероятно за конюшня на някой богат румънски земеделец. В една стая спят между 30 и 50 души. Сред жените има адвокатки, лекарки, хора на изкуството.
„Тях ги водят кабаретни артистки. Леа Иванова идва два пъти, заради връзка с американски войници. След войната, имаше тук, една част американски войници, сигурно затова беше… Едната кабаретна артистка – Зита, направо си е живеела с един от американците”,
разказва Цветана Джерманова.
Това, разказва ни тя, не се оказва единствената причина да се озовеш в женския лагер край село Босна.
„Тогава, когато почина Георги Димитров, тогава беше масовото задържане. Даже си спомням две оперни певици – едната се казваше Магдалена Баръмова, другата – Цветана Михайлова. Те казваха: „Ние имахме представление” и след като свършило представлението, отишли да се почерпят и са запели. Полицията идва и им казва: „Вие се радвате за смъртта на Георги Димитров”. И ги арестуват без никаква проява. Казват: „Ние даже не сме чули, че е умрял”, спомня си Джерманова.
Певиците остават в лагера повече от година. А през 1953 г. Цветана Джерманова е преместена на остров Щурчето край Белене. Там условията за живот са нечовешки. Първите лагерници, изпратени през 1949 г, били принудени да ходят над 12 километра пеша от брега на острова до мястото, отредено за тях.
„Островът е бил изцяло див и е бил тип блато. Първите лагерници, които са докарани до най-високата източна част на острова, са ходели минимум ден – ден и половина. Това е само кал и вода”, разказва Милен Дулев – кмет на гр. Белене.
В средата на миналия век в Белене се появява и т. нар. „Дом на хулиганите”. Там са били настанени задържаните след мероприятие „Мълния”.
„Бройката на хората, които са били в хулиганския период, ми е трудно да определя. Може би 3-4 хиляди. А иначе, общата бройка на хората, преминали през Белене, е някъде около 15 хил. души. Като никой не може да каже точно бройката поради тази дълбока конспирация, в която е било всичко, забулено в една тайна”, разказва арх. Александър Генчев – проектант на Мемориален комплекс „Концентрационен лагер Белене”.
„Когато стигнеш до един момент, когато смъртта е най-страшно, му отпускаш края. Аз не се страхувам и досега от това. Смъртта я чакам съвсем спокойно“,
казва перничанката Цветана.
