ЛЮБОПИТНО: Пътят на лавандулата

Когато се спомене лавандула всички с гордост заявяваме, че България е най-големият производител на лавандула в света. По последни данни в нашата страна има засадени над 180 дка лилави полета, т.е. почти 100% ръст за последните 3 години. Много информационни материали показват какъв е пътят на лавандулата, за да може от лавандуловия цвят да се получи ценното лавандулово масло. Пътят обаче, не свършва с извличането на маслото и поставянето му в красиво шишенце, има още един дестилационен продукт, за който малко се говори, а именно, остатъчният растителен материал. Той би могъл да бъде доста ценен за околната среда, но в суров вид, изваден директно след дестилационния процес се явява проблем и огромно предизвикателство пред дестилационната индустрия в глобален план. Същият проблем споделят и част от производителите, с които съм разговарял в района на Добричко.

За да си представим мащабите на проблема, нека погледнем цифрите за сезон 2020 за България.

Според доклада на Интели Агро през 2020г. е прибран близо 70 хил. тона лавандулов цвят. Ако от 1 тон цвят се получава около 600 кг. тревен отпадък, то от прибраните 70 хил. тона за 2020г. е получен 42 хил. тона отпадък. За да си ги визуализираме, може да си представим един стадион пълен с тревен отпадък. И това е само от лавандулов цвят.

Проблемът поражда все по-голямо безпокойство във всички държави, производителки на етерични култури, тъй като дестилираният растителен материал обикновено се третира като отпадък без икономическа стойност и не е законово регламентирано какво се случва с този отпадък.

Само в Индия всяка година се произвеждат около 3 милиона тона остатъчен материал, който след това обикновено изгнива и се разлага в почвата. Поради липсата на по-строги законови разпоредби – макар и да се сблъскват с постоянно нарастващо търсене на етерично масло – е ясно, че това се превръща в тежест не само за дестилериите, но и за околната среда.

В България законът третира остатъците от дестилационната промишленост като отпадък, който не бива да се влага в почвата и да се използва като тор, а да се депонира на предвидените за това места.

Голяма част от производителите и преработвателите са против наредбата, тъй като това е свързано с допълнителен разход, който оскъпява крайния продукт. Много често наредбата се пренебрегва и в редките случаи, когато това завършва с глоба за производителите се оказва, че тя е в пъти по-ниска от това, което трябва да се плати за депонирането му.

Каква обаче е алтернативата? Според редица анализи директното изхвърляне и гниене на растителния отпадък оказва негативно въздействие върху почвата. Да, в остатъчния материал все още присъстват много биологично активни вещества, но за да се оползотворят качествено, те следва да бъдат допълнително извлечени, тъй като антимикробната активност на остатъка може да удължи времето на разлагане и да повлияе на микробната структура на почвата.

Много чуждестранни производители вече са се досетили за потенциала на лавандуловия отпадък. В съседна Сърбия, един от най-големите производители на лавандула превръща отпадъка в био-пелети. Производителят използва пелетите като енергиен източник в дестилационния процес, а остатъчната пепел използва като органична тор. Прилагайки този кръгов подход, производството на етерични масла не генерира отпадъци и не застрашава околната среда.

Друг широко използван метод за оползотворяване на растителния отпадък е компостирането му. Това дава възможност остатъкът да се превърне в биотор, която след това да се върне в почвата и по естествен начин да подобри структурата и органичното ѝ съдържание.

И този метод води до повишаване рентабилността на растението и влияе благоприятно на околната среда.

Разбираемо е, че и двата метода са свързани с допълнителни разходи. Транспортирането и депонирането на растителния отпадък на предвидените за целта места, също представлява финансово утежнение.

Очевидно, за голяма част от производителите, този последен етап от “пътя на лавандулата” не е включен в предварителните сметки и всеки гледа на него като на тежест, от която трябва да се отърве. Това се вижда и от доклада на Интели Агро от 2020 г, в който разходите за депониране на отпадък дори не са включени в разходната таблица.

Това е и причината в много от страните производителки, в това число и в България, въпреки съществуващата регулация, да се практикува директното изхвърляне на остатъка. След завършване на дестилационния процес, остатъчната растителна маса се изхвърля в близост до дестилерията, а много често след това и се пали. Доказателство за това са редицата сигнали на жители от населени места в близост до дестилерии, които недоволстват от замърсяването на почвата и въздуха.

Да се върнем отново в България и да видим какво точно казва законът. Според Наредба №2 за класификация на отпадъците на Министерството на околната среда и водите растителните остатъци от дестилирането на етерично-маслени култури трябва да бъдат депонирани на предвидените за целта сметища. Да, обаче, в Добричко, където са едни от най-големите производители, предвиденото за целта сметище е само едно – депото в с.Стожер. От тук произхожда първият проблем – за по-отдалечените дестилерии това означава, по-голям разход за транспорт. Вторият проблем е капацитетът на депото. Въпреки че, както беше споменато, една голяма част от дестилериите не стигат до него, депото е почти запълнено.

От друга страна, промяна в наредбата в посока третиране на остатъка като тор за директно влагане в почвата също не е решение от екологична гледна точка.

Какъв е изходът, дали затягане и подобряване на сега действащите регулации, дали цялостна промяна в третирането на растителния остатък или промяна в съзнанието и мисленето на производителите, че по-доброто отношение към земята днес, ще им се отплати утре?

Едно е ясно, предвид нарастващото търсене и потребление на етерични масла в световен мащаб, индустрията трябва да приеме растителния остатък като важна част от веригата на производство, а защо не и като суровина с голям потенциал.

Автор:
Христо Жоров