Излизането на Турция от НАТО бе една от ключовите теми през седмицата. Фактът, че Алиансът направи извънредно изявление по въпроса, показва, че Брюксел възприема напускането на Турция като твърде възможна развръзка.
Официалното изявление на НАТО пред пресата последва края на срещата между руския президент Владимир Путин и турския му колега Реджеп Ердоган. Въпросът за излизането на Турция от съюза не бе официална част от въпросите на дневния ред, но атлантиците имат основание да се безпокоят. Посещението на Ердоган в Русия и засилването на съдействието между двете държави по ключови стратегически въпроси, като конфликта в Сирия, свидетелстват за провала на плановете двете сили да бъдат вкарани в конфликт. Ако възприемем президентската среща в контекста на скорошното посещение на казахстанския президент Нурсултан Назарбаев в Анкара и проведената в Баку среща на върха между лидерите на Русия, Азербайджан и Иран, става ясно, че залогът е не само възстановяване на предишните отношения, но може би също така включването на Турция в евразийския интеграционен процес и нейното възможно бъдещо приемане в Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС).
Кметът на Анкара Мелих Гьокчек:
„Дай Боже сегашната ситуация да ни позволи да направим завой към още по-тясно сътрудничество между нашите страни (Русия и Турция – бел.ред.). Мисля, че има нужда от нов блок, в който също така трябва да влязат Китай, Иран, Азербайджан, Пакистан. Именно такъв блок може да бъде гаранция за мира в света.“
(Интервю пред руската тв „Царьград“ в документалния филм „Турция. Превратът“, излъчен на 8 август 2016)
Едновременното членство в НАТО и ШОС изглежда малко вероятно. И двете организации възприемат една друга като врагове. Затоплянето на отношенията с Русия, Иран и Китай предполага скъсване със САЩ. Това е геополитическа максима. Въпреки това Турция все още не е гарантирала готовността си да се оттегли от НАТО. Как може това да бъде обяснено? Дали НАТО е гарант за сигурността на Турция поне до известна степен?
Като за начало е добре да си припомним, че Турция става част от НАТО през 1952 г., в резултат от териториални претенции от страна на Съветския съюз. От 1945 г. до 1953 г. Съветският съюз предлага създаването на база в района на черноморските проливи, както и възстановяването на имперските кавказки граници от 1878 г. Днес Русия не предявява никакви претенции към Босфора и Дарданелите, а двете държави нямат обща граница в южните части на Кавказ. Също така няма и Съветски съюз, чиято идеологическа комунистическа експанзия в миналото създава допълнителна опозиция и предоставя на Турция още един повод да стане част от НАТО. С други думи, основните фактори, които изпращат Турция в лагера на Алианса, вече не съществуват. Освен това възникващият съюз на Турция с Русия и Китай би елиминирал въпроса за руската военна заплаха от дневния ред.
Владимир Путин и Реджеп Ердоган в Санкт Петербург, 9 август 2016
Хипотетично член 5 от Вашингтонския договор обещава на Турция подкрепата на други страни-членки на НАТО в случай на външна агресия. На практика обаче ответните мерки в рамките на механизмите за упражняване на член 5 са оставени на усмотрението на членуващите страни. Това означава, че една държава може да сведе ролята си до дипломатично изявление за подкрепа, без да предостави някаква съществена помощ. Въпреки турските опити за стартиране на процеса, НАТО никога не е упражнявала член 5 в случаите на сблъсъци между Турция и други държави. Класически пример е отговорът на НАТО към конфликта между Турция и Русия, който се разрази през 2015 г. През 2010 г., когато израелски части спряха турския кораб „Мави Мармара“ и убиха присъстващи на борда му турски граждани, НАТО не направи нищо, за да защити или дори да подкрепи Турция.
Юмит Ярдъм, посланик на Турция в Русия:
„НАТО няма право да казва на Анкара с кого може да гради отношения и Турция ще развие връзките си с Русия въпреки позициите на Запада.“
(Изявление на 11 август 2016, Москва)
Седемдесет американски тактически ядрени бомби от типа B61-12 са складирани във военновъздушната база „Инджирлик“ в Турция, разположена в южната част на страната, близо до границата със Сирия. Между 10 и 20 от тях са предназначени за използване от страна на турските ВВС. Това може да се разглежда като допълнителен фактор за сигурността на страната. Въпреки това, поради присъствието на американските бомби, Турция е и хипотетична цел за руските ядрени оръжия. Турция няма самолети с голям обхват на действие и може да използва ядрени бомби само със съгласието на НАТО, и то в непосредствена близост до своите граници. Трудно е да си представим ситуация, в която Турция няма да бъде в състояние да се справи с хипотетични заплахи, идващи от Близкия изток, само с използването на конвенционални оръжия.
Военната база „Инджирлик“
Териториалният спор между Гърция и Турция в Егейско море и подкрепата на Турция за Северен Кипър традиционно разваля отношенията между Турция и европейските страни от НАТО, които не считат Анкара за добре дошъл съюзник. Страните от НАТО подкрепят кюрдите в Сирия и дори са използвали авиобазата „Инджирлик“ в подкрепа на кюрдските Отряди за народна защита. Самата Турция смята Отрядите за терористична организация. Възниква парадоксалната ситуация, в която турска военна база се използва за подпомагане на организация, подпомагаща сепаратистите в Турция.
Нещо повече, доказателствата за участието на НАТО в неотдавнашния пуч се увеличават. Опитът за преврат на 15 юли свидетелства, че членовете на турските ВВС са най-активните участници в него. Въздушните сили се считат за структурата, най-добре интегрирана в НАТО. Базата „Инджирлик“ е използвана от бунтовниците за провеждане на въздушни удари срещу официалните власти. Трите най-важни полка в армията, които са участвали в преврата, са били част от турския корпус за бързо реагиране към НАТО. Американският генерал Джон Ф. Кембъл, бивш командир на групи на НАТО в Афганистан, беше нарочен от про-Ердоган медиите като един от основните организатори на преврата. Бяха публикувани снимки, направени точно преди неуспешния пуч, на посланика на САЩ в Турция, Джон Бас, с турски офицер. Накрая, високопоставеният турски служител на НАТО, контраадмирал Мустафа Угурлу, който е работил в САЩ и е обвинен в участие в заговора, поиска от САЩ политическо убежище.
Мевлют Чавушоглу, външен министър на Турция:
„Може да обмислим дали да не напуснем НАТО, тъй като Алиансът не дойде да помогне тогава, когато със сила беше направен опит да бъде сменена законната власт в Турция. ЕС подклажда настроенията срещу турската държавност и срещу турския президент Реджеп Ердоган. ЕС може да вини само себе си, ако Западът изгуби Турция.“
(Интервю за държавната Анадолска информационна агенция, 11 август 2016)
По този начин НАТО показа, че е не само външна, но и вътрешна заплаха за сигурността на Турция. Членството на страната в НАТО означава, че проникването в турските въоръжени сили на агенти на влияние от САЩ ще продължи. Това също така означава, че рискът от повторен преврат остава. В края на краищата, осъществяването на военен преврат не може да включва само мрежата на Гюлен – това би било невъзможно без подкрепата на НАТО и без наличието на агенти на влияние в турските въоръжени сили.
Бурхан Кузу, съветник на турския президент Ердоган:
„Уморени сме да стоим пред портите на Европейския съюз, това продължава 50 години. Ние вече не вярваме в него и не се стремим към него. В Сирия нашите западни съюзници също не ни помагат. За какво ни е в тази ситуация да имаме лоши отношения с Русия? Ние сме по-склонни към евразийска ориентация. Високо оценяваме решителната подкрепа от страна на Русия към Турската държава по време на преврата. А реакцията на Запада беше много уклончива и Ердоган не получи подкрепа от тях в решителния момент.“
(Интервю пред руската тв „Царьград“ в документалния филм „Турция. Превратът“, излъчен на 8 август 2016)
В действителност, няма реални предимства за турците от членството на Турция в НАТО. Излизането от Алианса няма да доведе до някакви сериозни последици. В същото време членството в НАТО води до загуба на държавен контрол от страна на Турция по отношение на собствените й въоръжени сили, както показаха последните събития. НАТО не може да гарантира сигурността на Турската република, а напротив, членовете на Алианса и ключовата държава в него, САЩ, подкрепят най-големите врагове на Турция: кюрдските сепаратисти. Не съществуват обективни причини за Турция да остане в НАТО. Остават само субективните опасения.
Едно от тях очевидно е свързано с факта, че Русия, Иран и Китай трябва да предложат на Турция нещо в замяна – институционален съюз, който предвижда реална колективна сигурност. Друг проблемен въпрос е мощното про-натовско лоби в рамките на Турската република през вътрешния кръг на Ердоган и в неговата Партия на справедливостта и развитието, както и, разбира се, в турските въоръжените сили. Не трябва да се забравя и Ахмет Давутоглу – архитектът на неуспешната политика на Турция в Близкия изток и инициаторът на конфликта с Русия, който е добре приет на Запад. Въпреки оставката му, той все още до известна степен стои близо до Ердоган. Историческият опит със съдбата на другите лидери от Близкия изток показва, че тази половинчата позиция, съчетана с политиката да се задържат агенти на влияние и Западно позиционирани фигури във вътрешния кръг на властта, един ден може да доведе до нов преврат.
Източник: Katehon
Превод: Memoria de futuro
- турция
- нато
Източник: Nbox.bg
