Преди време…трябваше да правим някакво интервю с него в НИМ. Отиваме с колежката, а той ни чака пред входа.
„Абе Пиеро, ела да ме снимаш тук с едно дете“ ми казва.
(Кв’о дете, кв’и пет лева, си мисля аз…тоя не е добре, нали сме дошли сериозно интервю да правим)
Води ни той отстрани на сградата и ни показва детето, вързано с едно дълго въже, спи доволно върху едни кашони.
„Детето“ се оказа пухкава тримесечна топка прилайваща и скимтяща от радост.
„Каракачанка е“ – гордо ни заявява Божидар и се хвърля върху него. След десетина минути прегръдки и кълбета напред-назад, внезапно спряха и застинаха за снимка.
Това беше най-възхитителното и прекрасно нещо, което ми се беше случвало през последните няколко месеца в онези дни.
Г-н Димитров, мъж на 62 години -директор на НИМ, облечен с костюм и вратовръзка седеше като малко дете върху мръсни кашони и гушкаше с цялата си обич на която бе способен, едно бебе куче.
Колежката стоеше вкаменена и ококорена… беше на ръба на изкушението да осинови и двамата.
Години по-късно бяхме заедно в командировка до Гърция и Македония. Минахме няколко пъти границата между двете страни. Пускаше с всичка сила „Шуми Марица“ при всяко доближаване до граничен пункт.
Пушеше цигара от цигара и говореше, говореше постоянно и съживяваше мъртви хора и епохи…
Отдавна изчезнали владетели, древни градове, обикновени воини, църкви, храмове, гробници, царици…
Всички те минаваха покрай прозореца на колата и живееха отново. Крещяха от ужас или от екстаз, воюваха, раждаха се, побеждаваха или падаха…
След време шофирайки покрай същите тези места, видях че това са най-обикновени празни полета. И разбрах, че някога, седейки до този човек, без да си давам сметка съм пътувал в машина на времето.
