В малък апартамент в Пловдив назрява война, която не може да бъде измерена с поколения, а с емоции, страхове и една неподходяща любов. Или поне така смята 44-годишната Валентина – майка, която до вчера се притесняваше дали дъщеря ѝ ще вземе изпита си по статистика, а днес се тревожи от нещо много по-сериозно: новото ѝ гадже.
19-годишната Симона се прибира една вечер сияеща – усмивката е по-широка от обикновено, телефонът вибрира постоянно, а в очите ѝ има онзи блясък, който майките разпознават още преди децата им да го усетят. „Имам си приятел“, казва тя. И започва бурята.
Момчето е на 27, кара мотор, работи по проекти, които никой не може да опише ясно, носят се слухове за нощни барове, опасни хора и „приятели“, които полицаите много добре познават. Симона – влюбена, Валентина – ужасена.
Оттам насетне разговорите се превръщат в крясъци, вечерите – в мълчание, а вратата – в място, на което Симона тряска повече, отколкото затваря.
„Не го познаваш!“, крещи дъщерята.
„Познавам го по-добре, отколкото ти!“, отвръща майката.
Класика в жанра.
Проблемът? Момчето не прави нищо „официално“ лошо. Не краде, не буйства, дори се държи учтиво, когато е на гости. Но между редовете майката усеща онова, което младите не разбират: човек, който не знае накъде отива, винаги взима някого със себе си.
Кулминацията идва, когато Симона обявява, че иска да се изнесе при него.
Валентина рухва. Не от гняв, а от безсилие – страхът, че детето ти отива към проблем, който не можеш да предотвратиш, е по-жесток от всяка реална заплаха.
Съседите шушукат, приятелките на майката дават непоискани съвети, бащата мълчи като статист. Историята продължава – понякога с помирения, понякога с блокирани телефони.
Финал още няма. И както казват психолозите – най-тежките битки не са между поколения, а между любовта и разума.
