Правителството падна. Площадите гръмнаха. България кипна така, както не е кипяла от години. И в хаоса, в руините на кабинета „Желязков“, в гнева на протестиращите има едно име, което не просто оцеля – а изплува по-голямо, по-страшно и по-неизбежно от всички останали.
Делян Пеевски.
Да, всички го мразят.
Да, скандират срещу него.
Да, правителството се срина под натиска на улицата и именно той беше най-отблъскващото лице за протестиращите.
Иронията? Точно това го направи още по-мощен.
Докато държавата се люлееше, докато министрите се криеха, а партиите се оправдаваха кой кого е предал, Пеевски стоеше в центъра на политическата буря като човек, който… не пада.
Колкото повече омраза – толкова по-дебел става щитът му.
Колкото по-силен натиск – толкова по-високо се издига.
Това е сецесия в български вариант – отделяне от провалилата се политическа картина и превръщане в самостоятелен златен орнамент, който всички виждат, всички критикуват, но никой не може да изтръгне.
Протестите успяха да съборят правителството.
Но не успяха да съборят Пеевски.
Нито да го спрат.
Нито дори да го забавят.
Той превърна поражението на кабинета в демонстрация на собствено оцеляване. Когато системата се разпадна, той излезе като единственият политик, който държи партията си в желязна хватка и продължава да движи процесите – независимо дали хората го харесват или не.
Всъщност – точно защото не го харесват.
Пеевски е най-мразеният човек в държавата.
Но и най-устойчивият.
Докато другите се разсейват, разпадат, подават оставки или изчезват от радарите, той стои като неизбежна политическа константа.
Падна правителството.
Падна рейтингът на управляващите.
Падна доверието в институциите.
Единственото, което не падна, е силуетът на Пеевски – огромен, тежък, политически непробиваем.
Той е човекът, когото всички искат да свалят.
И човекът, който накрая винаги остава.
Пеевски в сецесия – мразен от народа, но подпрян от самата структура на държавата.
Колкото повече се разпада всичко около него, толкова по-ярко блести той в средата на хаоса.
