„Корпоративното овладяване в България отдавна не е сензация, а установена технология, която се прилага толкова често и толкова последователно, че вече не буди недоумение, а разпознаване. Това е механизъм, който разпределя бизнеси като трофеи, задушава предприемачи, превръща институции в оръжие и оставя държавата без онези, които създават реална стойност. Този модел е толкова ясен, че дори когато няма доказани случаи в конкретен момент, обществото инстинктивно вижда схемата зад всяка внезапна промяна в голяма частна компания.
Ето защо след смъртта на собственика на „Фантастико“ хората не попитаха какво се е случило, а кой ще се възползва. Защо? Защото години наред се говореше, че веригата е обект на интереси, че е имало натиск, че е имало опити за „убеждаване“ да бъде прехвърлена в други ръце. Това никога не е било доказано, но е било постоянно присъстващо в публичния разговор. А когато един слух стои твърде дълго на повърхността, причината не е в неговата точност, а в средата, която го допуска.
Същата реакция се появи и около „Еконт“. Ограничаване на офиси, преструктуриране, внезапна поява на нов играч, който необяснимо бързо става предпочитан от държавни и корпоративни клиенти – тези събития не се възприемат като естествени пазарни процеси, а като подготвен коридор за пренареждане на цели сегменти. Обективни доказателства за натиск няма, но общественото възприятие се формира не от документите, а от повторяемостта на схемите, които всички вече знаят наизуст.
А схемата е проста: първо се набелязва цел, която е стратегическа, печеливша и неподвластна на политически контрол. После идва институционалният натиск – проверки, предписания, внезапни „случайни“ инспекции. Следва финансовото задушаване – откази за финансиране, охлаждане на кредитни линии, промяна в поведението на партньори и доставчици. В един момент се появява и медийната атака, която потапя имиджа на фирмата в подозрения, без да казва нищо конкретно. После идват юридическите спорове, които блокират решения, парализират управлението и създават усещане за хаос. И когато бизнесът е вече на колене, на сцената влиза „инвеститорът“, който предлага изход в един момент, в който друг избор няма. Така става овладяването. Не с насилие, не с откровени заплахи, а с една последователност от „законови“ действия, които поотделно изглеждат нормални, но като система постигат една-единствена цел: смяна на собствеността срещу минимална цена.
Тук изниква най-важният въпрос: каква икономическа среда е това? Как се развива икономика, в която работещите, а не паразитите, са подложени на репресия? Какъв растеж изобщо може да има в държава, в която успешният бизнес се чувства застрашен от собствения си успех? И какви инвеститори могат да дойдат в страна, която не може да гарантира най-елементарното – че ако създадеш нещо стойностно, то ще бъде твое?
Какъв бюджет може да издържи подобна среда? Как държавата смята да изпълнява социалните си ангажименти, когато точно онези, които пълнят бюджета, биват ограничавани, наказвани или принуждавани да се оттеглят? Какво финансиране може да съществува, когато предприемачът не мисли как да разшири бизнеса си, а как да го опази от онези, които имат власт да го унищожат?
Най-големият проблем на такава икономика е, че се мисли не за създаване, а за кражби. Не за растеж, а за преразпределение. Не за иновации, а за контрол. Това е икономика, която не се развива, а се изяжда отвътре. И ако някой смята, че бюджетът ще издържи без частния сектор, той не разбира фундаментите на държавата.
Кой носи отговорност за това? И докога? В една нормална държава отговорността би била персонална, институционална и политическа. Но у нас отговорността се размива, докато последствията остават. Всеки знае модела, всеки вижда симптомите, но никой не поема вина за климата, в който бизнесът се страхува, предприемачите мълчат, а икономиката се свива.
И тогава идва най-тежкият въпрос: какво ще остане накрая? Ако продължим по този път, ще остане икономика без предприемачи, пазар без конкуренция и държава без ясен смисъл. Ще останат само онези, които нищо не създават, но много добре умеят да вземат. А това не е икономика. Това е предупреждение.
Коментар на Георги Дражев, фейсбук
