Докато навън нощта дишаше с хиляди фенери, тук отново запалихме само едно – страха си. Децата бяха излезли да търсят малко магия, креативност, лакомства и усмивки. Възрастните – да ги забранят. Те се събират като съдийски състав на морала и произнасят присъда над тиквата: „Чужда е.“ Тъжно е колко лесно сменяме любовта към родината с омраза към всичко различно. И в тази омраза има не сила, а празнота.
Не празникът ни заплашва. Заплашва ни идеята, че всяка радост, която не сме измислили ние, е грях.
Когато една нация започне да бронира себе си срещу празник, това не е патриотизъм. Това е умора.
Умора от промяна. От любопитство. От живот.
Навън хората правят от тиквата изкуство и бизнес. Ние – символ на национално възмущение. Децата виждат приключение, възрастните – заговор срещу българщината. Но традициите никога не са били крепост. Традициите са река – текат, вливат се, променят се. Само страхът стои на място.
Истинската култура не се пази с ключалки. Тя се пази с достойнство.
Когато се чувстваш малък, всяка нова светлина изглежда като заплаха. Когато знаеш кой си, чуждата светлина просто осветява и теб. Народ, който трепери пред маска и свещ в тиква, всъщност се страхува от собственото си бъдеще. А който се плаши от един празник – няма право да говори за традиции.
