БИАНКА НОГРАДИ
Авторите на научна фантастика и кинаджиите са ни показвали безброй възможности за човечеството, разпръснато из Вселената, така че ни е простено да мислим за подобни междузвездни пътешествия. За съжаление, все още има не едно и две технически ограничения за превъзмогване – като законите на физиката, каквито ги познаваме – преди да можем за започнем с колонизирането на нови светове отвъд нашата слънчева система и галактика.
Така поставено, няколко частно-финансирани или доброволчески инициативи, появили се в последно време – като „Тау Зиро Фаундейшън“, „Проджект Икарус“ и „Брейктру Старшот“ – целят да ни отведат малко по-близо до докосването на космоса. Откритието през август на планета с размера на Земята, която е в орбита до най-близката до нас звезда, също зароди свежи надежди за гостуване в извънземен свят.
Междузвездните космически кораби ще са една от обсъжданите теми на предстоящата през ноември конференция на „Би Би Си Фючър“ в Сидни. Възможно ли е пътуването до други галактики? И ако е така, какъв вид космически апарат ни е необходим, за да го осъществим?
Къде бихме могли да отидем?
Къде наистина? Във Вселената има повече звезди, отколкото са песъчинките на Земята – около 70 000 000 000 000 000 000 000 – и милиарди от тях се смята, че са разположени в „Златната среда“, нито твърде горещо, нито твърде студено.
Предвид, че тепърва започваме, най-добрият претендент досега е най-близкият ни съсед – тройната звездна система на Алфа Кентавър, на около 4,37 светлинни години. Тази година астрономите от Европейската южна обсерватория откриха планета с размерите на Земята в орбита около червеното джудже Проксима Кентавър. Тялото, наречено Проксима Би, е около 1,3 пъти масата на нашата планета, но има много тясна орбита около слънцето си – прави пълна обиколка само за 11 земни дни. Онова, което така разгорещява астрономите и ловците на екзопланети, е, че тази планета е в правилния температурен диапазон, за да има на нея течна вода – полезен ориентир за евентуална обитаемост.
Недостатъкът е, че не знаем дали на нея има атмосфера, а и предвид близостта до Проксима Кентавър – по-близко, отколкото е Меркурий до нашата звезда – най-вероятно е изложена на опасни слънчеви изригвания и радиация. Проксима Би също така извършва синхронно въртене, което означава, че планетата винаги гледа с едно и също лице към звездата си; нещо, което напълно променя земната представа за ден и нощ.
Как можем да стигнем до там?
Това е въпрос за 64 трилиона долара. Дори най-високите скорости на настоящите ни технологии, достигането до Проксима Би ще отнеме 18 хиляди години, като през това време има всички шансове наследниците ни на Земята да са се добрали далеч преди нас и да са обрали лаврите. Но много умни глави – и дълбоки джобове – са обърнати към предизвикателството да се намери по-бърз начин да се пресичат подобни огромни космически разстояния.
„Брейктру Старшот“ – инициатива за 100 милиона долара, частно финансирана от руските милиардери Юрий и Юлия Милнер – се фокусира върху малки безпилотни сонди, с изключително ниско тегло, които да бъдат изстрелвани с позициониран на Земята мощен лазер. Идеята е, че корабът е достатъчно малък – и тук говорим за по-малко от един грам – за да е въздействието на лазера достатъчно да ускори кораба до около една пета от скоростта на светлината – т.е. до Алфа Кентавър ще може да се стигне за приблизително 20 години.
Разработчиците разчитат на миниатюризиращи технологии, за да се даде възможност на този апарат да пренесе камера, изтласкващи устройства, енергиен източник, комуникационно и навигационно оборудване – така че да може от Проксима Би да ни изпрати и информация за откритото. Да се надяваме, че новините ще са добри, защото това ще направи основите за следващото и много по-сложно ниво на междузвездни пътувания – с пренос на хора.
А пътуването със скорост по-голяма от тази на светлината?
В „Стар Трек“ всичко изглеждаше толкова просто, но това, което в момента знаем за законите на физиката, ни казва, че пътуване със скорост по-висока от тази на светлината – или дори с равна на нея – не е възможно. Не че науката е хвърлила кърпата… Вдъхновена от друга двигателна система, завладяла въображението на създателите на научна фантастика, проектът „Еволюшънари Ксенон Тръстър“ на НАСА развива йонен двигател, на който се възлагат надежди да развие скорост на космически кораб от 145 хиляди километра в часа, като използва само част от горивото на конвенционална ракета.
Дори и с тези скорости обаче няма да стигнем далеч от Слънчевата система в рамките на едно човешко поколение. Докато не открием как да изкривяваме време и пространство, междузвездното пътуване ще е много бавна лодка към бъдещето. Дори би било по-добре да мислим за периода на пътя като за самия край вместо като нещо, което ще има завършек.
Как бихме оцелели при междузвезден воаяж?
Пътуванията със скоростта на светлината и йонното задвижване са много атрактивни идеи, но те не са от голяма полза, ако нашите пътешественици гладуват, дехидратират се или са задушат много преди изобщо да напуснат Слънчевата ни система. Според изследователката Рейчъл Армстронг, която ще говори на конференцията през ноември в Сидни, трябва да започнем да мислим за екосистема, която междузвездното човечество може да изгради някъде там в космоса.
„Движим се от промишлена представа за реалност към екологичен възглед за нея“, казва тя.
Като професор по експериментална архитектура в Университета на Нюкясъл, Армстронг говори за „усвояване на светове“ – за населяването на пространствата, не просто за дизайна на обект. Вътрешността на космическия кораб или станция е стерилна и индустриална, твърди тя. Смята обаче, че вместо това трябва да мислим екологично за превозните си средства – за отглеждане на растителност или дори за видовете почви, които да вземем със себе си. В бъдеще, тя прогнозира гигантски биоми, пълни с органичен живот, а не студените метални кутии, които имаме днес.
А просто да проспим пътя до там?
Криогенно замразяване, хибернация или някаква форма на стаза са водещите предложения на тревожния проблем как да запазим хората живи на пътуване, което може да отнеме повече време, отколкото трае един човешки живот (тема, изследвана в предстоящия филм „Пасажери“). Съоръжение, пълно с криозамразени тела, произлиза от човешкия оптимизъм, че някога може да открием безопасен начин да замразим/размразим някого, но повтаряме отново – такава технология днес не съществува.
Едно предложение, разработено във филми като „Интерстелар“ и книги катоSeveneves на Нийл Стивънсън, е да изпратим замразени ембриони, които могат, навярно, да извършат чудеса от храброст като не се хранят, пият или дишат. Но това повдига въпрос като онзи за яйцето и кокошката – кой ще „съживи“ тези новосъздадени хора, когато достигнат целта си?
И така, ще се случи ли наистина?
Вероятно не преди края на живота на всеки, който е достатъчно голям, за да чете този материал, но в дългосрочен план има повод за оптимизъм.
„От самото начало на човешкото съществуване гледаме към звездите и проектираме своите страхове и надежди, мечти и тревоги там“, казва Армстронг.
С появата на проекти, които предизвикват инженерната мисъл, като „Брейктру Старшот“, „това вече не е просто мечта – вече е експеримент“.
Текстът е публикуван в Би Би Си. Преводът е на "Площад Славейков"
Източник: Клуб Z