Историята с българските кандидатури за ООН за пореден път актуализира дебата за комунизма и неговото наследство, което за повече четвърт век преход като че ли остава непреодолимо за обществото ни препятствие. Доколко този наш, вътрешен дебат е повлиял на неуспеха на каузата "Българин начело на ООН" е въпрос твърде спорен. Факт е обаче, че неспособността ни да приключим веднъж завинаги с тази тема и тя да остане само в учебниците по история трови атмосферата и нажежава страстите до крайности, което не създава особено добра среда в държавата.
Кой носи отговорноста за неслучващото се помирение? Какво трябва да се направи, за да стане то факт? Отговорът на тези въпроси е известен, но онези, които са пряко отговорни по темата предпочитат да се правят, че този отговор не ги касае. Краткият отговор е, че и двете страни в дебата трябва да извървят своя път, но по-голямата отговорност безспорно е на левицата, която е и наследник на бившата БКП.
Дългият отговор изисква малко предистория. В началото на прехода българското общество бе твърде толерантно към представителите на бившата БКП. "Мирен преход" бе една от мантрите на първите години демокрация у нас, особено като се има предвид какво се случи в съседна Румъния например.
Думата "лустрация" бе екзотичен термин, предизвикващ насмешка, а бившите комунисти дори спечелиха собствено мнозинство във Великото народно събрание, което изработи настоящата Конституция. Впоследствие през 1997 г. свое собствено мнозинство спечели и десницата. По това време обаче мнозина представители във властта използваха антикомунизма само и единствено за собствена политическа и друга употреба, което бе една от основните причини за краха на СДС 4 години по-късно. В този период решителни стъпки за скъсване с комунистическото минало – например цялостно отваряне на досиетата на ДС – така и не бяха направени.
От тогава насетне противопоставянето по оста комунизъм-антикомунизъм се проявява периодично по отделни казуси – подкрепата от страна на ДПС за Георги Първанов на президентския вот през 2001 г., неспазеното обещание от Симеон Сакскобургготски, че няма да влиза в коалиция с БСП през 2005 г.. АЕЦ "Белене", "Южен поток"… Списъкът със сигурност може да бъде продължен.
Актуалният към момента казус е този с Бокова. Нейният най-голям негатив в очите на част от българското общество (а може би и в очите на някои общества на Запад от нас, от които пряко зависеше кой ще е новия шеф на ООН) е принадлежността й към една от известните български комунистически фамилии. Дори премиерът Бойко Борисов се опита да се възползва от този факт. "От кое да се срамувам – че на една комунистическа фамилия не съм й осигурил следващите 5 години?" Така отговори премиерът на призивите от страна на БСП и АБВ да подаде оставка заради неуспеха на Бокова. Тази реплика изглежда като опит да се прибави някой и друг процент, извън твърдия електорат на ГЕРБ, към кандидатурата на Цецка Цачева на предстоящите президентски избори.
И нищо чудно този опит да постигине известен успех.
Ключът към помиряването се крие в миналото, към което все още нямаме еднозначно отношение. На критиките към комунистическия режим наследниците на БКП отговарят с припомняне какво се е случвало в периода 1923-1944 г. Факт е, че в този период също е имало политически репресии, включително политически убийства и терор. На нито един политик от днешната десница обаче не му минава през ума дори да отбелязва като празник датите 9 юни 1923 г. и 19 май 1934 г. Докато за ръководството и електората на БСП 9 септември 1944 г. продължава да бъде най-важната дата в българската история.
Отговорността на БСП за помиряването е по-голяма и по една чисто количествена причина – те носят отговорност за 45 години, докато десницата за два пъти по-малък период от време. Вместо да вдигат вой до небесата и да настояват с пяна на устата за оставката на Борисов в БСП, а и в АБВ, би трябвало да се опитат да си отговорят на един прост въпрос.
А именно – защо един португалски социалист може да събере подкрепа от всички 5 държави в Съвета за сигурност, докато за български социалист, при това с доста добър международен бекграунд, това все още е невъзможна задача? Правилният отговор на този въпрос може да се окаже първа стъпка и към така дълго чаканото национално помирение.
Източник: Клуб Z
