Повечето хора, дето ги познавам, изобщо не знам откъде и как. Гледам ги – тука са – откъде са се взели – не знам. Обаче за Япаце знам – запознахме се на оня осми декември, когато ме даваха по телевизията. Мойте петнайсе минути слава – казах на майка ми, че отивам за малко до центъра, после с Владо Змея и Сашо Френски хванахме за София на Нотариата, понеже беше годишнина от убийството на Джон Ленън. Свирехме си най-кротко на кухарките, като дойдоха онез от телевизията, осветиха ме с някакъв ужасен прожектор, тикнаха ми микрофон и ме попитаха нещо много смислено.
– Разкарай се от тука, – креснах на репортерката. – Светиш ми в очото.
Оттогава спряха да ме дават по телевизията. Малко ме е яд, щото дотогава често бях мислил да кажа някакви особено възвишени работи по телевизията. Но не това дето ми светят в очото беше най-лошото, а че майка ми по същото време гледала прякото включване в новините. Гледали също комшийките, колежките на майка ми и даскалицата по химия, дето заплашваше да ми остави двойка за срока. Ама аз още не бях наясно с последствията от своята известност, затова продължихме купона в пернишкия рокклуб, където беше пълно с всякакви дългокоси твари. По едно време един очилатко мина и ми забърса стола.
– Ей ти! – викнах след него. – Що ми буташ стола бе? Ти знаеш ли какво значи тоя стол за мене?
Не знам защо го казах – иначе съм боязлив и безконтактен. Може да съм се възгордял от медийния си успех или дванайстата бира за днес, знам ли. Оня беше Япаце – много ми се зарадва и за да ми услужи, предложи да излезем навън и да разрешим въпроса както правят перничаните. Сашо Френски реши да ни придружи, понеже като видя Япаце прецени, че нямам шанс дори за хикс в тоя мач, та белким някак ме отърве. Навънка Япаце започна да прави някакви много смешни каратистки движения и всички, включително и той, прихнахме да се смеем. После Япаце попита дали не може вместо да ме бие, да ме черпи бира. След дълъг размисъл се съгласих. Събрахме масите в рокклуба, при Япаце имаше още двама хубостници – Косъма и Хаоса. На единия викат така, тъй като няма твърде много коса, а на Хаоса – понеже много го мързи и веднъж отворил хладилника да си вземе нещо, но го домързяло да го затвори и се простудил.
Той и Япаце не се казва така, ами се казва Паце, и даже не Паце ами Пламен. Ама му викат Япаце понеже заеква и си има навик като зацикли да слага по едно „я“ пред думите и така зацепва. Моят приятел Шеки ме светна за прякора. „Свириме, вика, аз на бас-та, а Япаце на барабаните и почваме парчето. Япаце тръгва да брои – Я-едно, Я-две, Я-триии ябадабадууу – не можеме да влезнеме навреме в парчето от това заекване. Накрая, тъкмо влезнеме, и Япаце вика – Спирайте, прецака ми се педала на касата!“ Точно така, Япаце е добър барабанист. Както казват в Перник, барабанистите са най-добрите приятели на музикантите. С годините се убедих, че е съвсем вярно, няма по-добри приятели от барабанистите, ако търсите душа човек, питайте дали наблизо няма някой барабанист.
Както уважаемият читател вероятно се досеща, въпросната вечер не завърши добре за мен, но не това е важно, а какво става с Япаце. Пили значи те с Хаоса, Косъма, Владо Змея и др. до сабахлем, когато в ранни зори пред рокклуба спряла циганска каруца. А циганинът каруцар влязъл в клуба да удари една мастичка, както правят всички в Перник след ставане. Какво му трябвало тогава на Хаоса да каже на Япаце:
– Ти можеш ли да караш каруца?
Що за въпрос наистина?! Като се метнал Япаце на каруцата, па като хванал юздите, па като ревнал:
– Я-я диииииий!
Па като се подплашил оня ми ти кон, па като фръкнал! Както после ми разказа Япаце:
– Беше като в клип на Я-Бон Джоуви!
Обаче Япаце не успял да вземе завоя пред Де-Се-Ка и излетял от каруцата, като се приземил на достопочтения си задник. Наложило се циганинът да литне мастичката на екс и да се хвърли да гони дилижанса. Грабнал вилата и погнал Япаце по площада. Така му мина живота на тоя човек – той търчи, а отзад го гони Нечестивия. Тук е мястото да кажа на бившото ми гадже, че ние с Япаце не се криехме от нея зад онзи храст, където тя ни намери, счупи ни бирите и ни наби шамарите.
Ей, паметни години! По онова време Япаце се занимаваше с това да свири хевиметъл в едно пауър трио, а в свободното си време работеше у Заводо, откъдето взимаше заплата, за да черпи хората. Всяка вечер, щом го срещна и „Какво ще пиеш?“. Пък после – не съм станал човек. Ми я стани ти човек, като Япаце е наоколо! Освен това Япаце си умира да помага на всеки. Марти, барманът от Старата къща, ми разправя:
– Абе гледам го Япаце на бара, седи си тихо, нещо не се чувства добре. Знам какво му е – няма на кого да помогне. И в този труден за него момент вратата се отваря и влиза Чочо, ама едвам се държи на краката. Като грейна Япаце – „Ячочо, хайде да те заведа до вас!“
Кофтито беше, че Заводо скоро го откраднаха и Япаце реши да замине на море. Най-дългото море в историята. Пет години го отнема, никой не чу нищо за него. Хаоса, Косъма и Чочо ходиха даже да го търсят, но не го откриха. А Хаоса, като видял морето, казал:
– Егати големия Бушляк!
Бушляк викат на един гьол до Перник, дето Хаоса ходи за риба, като не го мързи, но аз пак нещо се отплеснах. Та Япаце изчезна напълно и за него се носеха какви ли не легенди, че бил в затвора в Колумбия, абе щуротии. Докато последният най-неочаквано се появи един ден със счупен крак. И като започна да ги разтяга едни врели-некипели.
Забравих да кажа, че най-прекрасното от всички прекрасни качества на Япаце е, че много обича да послъгва. Понеже е филолог, той вероятно е чул от Сервантес, че светът не е това което е, светът е такъв, какъвто трябва да бъде. Япаце живее точно в този прекрасен свят и за него разказва. Послъгва, за да ни е хубаво и аз съм благодарен.
Минаха ония хубавите времена, някои се променихме и живеем в сърдитите си къщи. А Япаце по цял ден се разхожда из града, пуснал си е една дълга коса в расти до кръста. Не е обичаен изобщо. Обикаля наоколо и търси на кого да помогне. На един ще нацепи дървата за зимата, на друг ще вземе детето от детска градина, ей такива неща. Ако му дадеш един хляб, ще се разсърди и ще ти каже, че правиш твърде много за него. Аз мога да обичам само някого, а Япаце може да обича всички.
Не бях го виждал много отдавна. Миналата седмица седнахме да пиеме бира срещу Двореца на културата – хубаво е, както звучи. Показа ми шев на главата. Минавал зад едно училище и някакъв тип го ударил с бокс в лицето, без никакво предупреждение. Загубил много кръв, две седмици бил в болница. Но да съм бил спокоен, на нападателя не му се разминало. Някакви приятели на Япаце го намерили и му теглили един як бой. За последното Япаце ме излъга, понеже видя, че страшно се ядосах. Нападателят вероятно си е много добре, понеже приятелите на Япаце са като Япаце – не могат да убият и муха. Пък и не съм чувал полицията да е помогнала на някого за нещо, или да е хванала престъпник, вие ако сте чували…
Не, падна ми перде. Кой знае защо се сетих за оня стар филм „Най-добрият човек, когото познавам“. Филмът е сниман в Перник приз седемдесетте и разказва колко достойни са обикновените хора. Достойни ли, мамицата ви долна селяндурска, дотука ли стигнахте да посегнете на Япаце? Човекът, който би ви дал всичко, което поискате, без дори да го помолите. Заради вас загубих двама прекрасни приятели – Юли и Пешо Тупана, барабанисти. Най-милите хора – тръгнаха сами от тоя свят. А на Копчето лани му откраднахте барабаните. Не знаете ли, че ако от лицето на земята изчезнат барабанистите, ще спре да бие сърцето на света? Вие чували ли сте как бие ей така – неравноделно – туп – туп туп. Не сте, но само ако бяхте чували…
Ама не, не свършва така тази история! Гледам го Япаце да се отдалечава и си викам, не може да е кофти тоя свят, не може! Иначе нямаше да ги има птиците, пролетта и всички ония неща, които не струват нищо, но пък значат всичко. Затова не се страхувам – ако ми стане тъжно, просто ще излезна на площада, ще го срещна.
Източник: Блог на Петър Иванчев
Снимка – Andon Tacev
