Еглика Ангелова Стефанова е една от петте прочути везбарки на автентична българска шевица в Софийската задруга на майсторите. Родена е в Брезник през 1956. Работила е като счетоводител и копист на сито печат. Живее в Перник – там е омъжена от 40 г. Има дъщеря и двама внуци.
– Носите интересно, необичайно име – Еглика. Откъде е?
– Еглика е старо българско име, кръстена съм на моята баба. Не съм срещала друга с това име досега. Не зная какво означава, но съм го виждала публикувано в списък на старите български имена много отдавна в един вестник.
– Кой ви научи да везете така изкусно?
– Аз съм майстор везбар. Много отдавна съм запленена от красотата на уникалните български автентични шевици. Баба ми Еглика ме въведе във везбата. После учих от стари майстори от Националното сдружение задруга на майсторите на народни художествени занаяти, където бях приета 1988 г. В Софийската задруга сме 30 майстори от различни занаяти, във везбата сме само пет.
– С какво сте се занимавали?
– Преди да се омъжа, работих като счетоводител в Общинския съвет на родния ми град Брезник. След това съм работила като счетоводител в завод „Пектин” в Перник. Работила съм и като копист на сито печат в цинкографията на завода за токоизправители в Перник. След 1989 година, като видях, че всеки сам трябва да се спасява, без да чакам съкращения, напуснах. Бях много добра в сметките и отчетността, регистрирах фирма като едноличен търговец, исках да си направя магазинче в двора, но свекърът и свекървата казаха не. Везането беше единственото друго нещо, което умеех, и се отдадох изцяло на везбата. От любител станах професионална майстор везбарка.
– В какви изложби сте участвали?
– В общи изложби на задругата на майсторите. Член съм на клуб „Българска бродерия” от 2006. Ръководител на клуба е Илияна Косева, редактор в сп. „Добър апетит”. С клуба сме правили изложби в Габрово, Етъра, за празника на розата, във Велинград по повод празника „5 години СПА център на Балканите”. Участвала съм в изложби в София – в Културен дом „Средец“ и др. Най-голямата беше през 2006 г. в Софийската библиотека на пл. „Славейков”. Тя имаше конкурсен характер. Тогава получих първа награда, без да ме познават. Но жените, с които везем, вече остаряха, трудно е за изложби. Срещаме се да се видим, поприказваме. На 1 май направих самостоятелна изложба в с. Кралев дол. Благодаря на кмета за съдействието. Изложбата беше съчетана с откриването на ремонтираното читалище.
– Какво послание носи българската шевица? Защо основните конци са червен, бял, зелен и черен?
– Шевиците носят българския дух. Тя е в сърцето на везбарката и с трудолюбивите си ръце я извезва върху плата. Трябва да издирваме, възпроизвеждаме и запазим оригиналните модели на българските шевици.
Основният цвят в шевицата е червен, защото символизира кръвта и живота. Той предпазва от лоши очи и уроки, също както в мартеницата и обредните китки. Белият изразява чистотата, нетленността, неопетнената младост и божествената светлина. Традиционно булката се венчавала, стъпила върху бяла вълна за сватбения обряд, а в „бели” менци се наливала „мълчана вода” за обредните хлябове на сватбата. Зеленият цвят изразява вечно възраждащия се живот и дървото на живота. Черният цвят в шевицата означава земя, нощ, зима, жалейка, мъка, страдание, смирение.
– Какво изработвате и с какво се гордеете?
„Дървото на живота“ в рамка – софийска шевица
– Изучавам и познавам шевиците от различните фоклорни области и не допускам кичозно смесване и изкривяване на елементи от тях – нещо, което напоследък се разпространява лавинообразно и заплашва да заличи автентичния вид на българските шевици. Веза шевици върху блузи, ризи, рокли, детски облекла, шалове, поздравителни картички, оформям ги като пана и картини. Във Фейсбук общувам с много млади хора, които се учат да везат. Винаги съм насреща да помагам. Нямам любими шевици, всички автентични са ми любими.
– Как на практика възпроизвеждате една шевица?
– Преди сама рисувах схемите на шевицата, след това бродирах. Сега бродирам предимно върху схеми, изработени от графичните дизайнери Таня Попова и Глория Ангелова. Те не променят нито бод в автентичната шевица. За мен беше удоволствие да подаря шевица в рамка на кмета на Перник Вяра Церовска по време на моята самостоятелна изложба т. г. Тя също е родена в Брезник като мен.
– Продавате ли ваши продукти?
– Допреди няколко години продавах. Сега, когато съм вече пенсионерка, искам да си направя колекция от мои уникални шевици като наследство за моите деца и внуци. Имам една дъщеря Михаела и двама внуци – Роберто (10) и Кристиан (20). Те много харесват българската шевица.Нямам свои ученици за съжаление. Младите около мен не се интересуват от везба.
– В гардероба ви има ли много дрехи с ръчна изработка и везба?
– Като момиче ходех на работа с мои везани блузки. Сега обличам само на изложба. В началото на 90-те години всички занаяти на приложното изкуство бяха в пълен разцвет. На “Витошка” имаше магазин на задругата. Там си оставях изделията, всичко ми се продаваше. Винаги и навреме ми се плащаше. Но и задругата бе съсипана от некомпетентни хора. След това преминах към частните галерии.
– Кога ще има нова изложба с ваше участие?
-На 2 юли ще има изложба в Етнографския музей в София на софийската група на Националната задруга на майсторите и аз ще се включа, живот и здраве. Изложбата ще е обща, като всеки майстор избира какво да покаже. В момента аз шия риза с богата врачанска шевица. Тази шевица, която веза специално за изложбата, се харесва и се везе не само в България, но и в Румъния, Украйна и Турция. Върху плата съм пришила канава, веза върху нея и като завърша везенето, ще изнищя канавата с пинсета. Везенето е вид медитация, успокоява. Особено вечер, докато веза, много ме успокоява и така заспивам. Моят живот е много труден, ако не беше везбата, не знам как щях да оцелея.
Източник: Трета възраст, Жени ВЕСЕЛИНОВА
