Бай Ганьо, тоя от банята, дето смехотворни чиновници го махат от учебниците, понеже ни позорял, сега иска да влезе в ООН. Не във WC-то на сградата в Ню Йорк, а направо на генералсекретарското, на шефското място. Не е важно в пола ли ще е новият ни Ганьо и кой точно ще го въплъщава евентуално като българска кандидатура.
Покъртителното е съвсем друго! Около тази номинация се вдигна пара точно като в градската баня на Виена, където Алековият Бай Ганьо се бие в косматите гърди и уведомява всички присъстващи не кой е той, а откъде е с: Булгар, булгар!
Точно така, по ганьовски, в момента у нас сме се разпенили, че видите ли, ако не излъчим – ама веднага, кандидат за генерален секретар на ООН, направо сме загубени и в пряк, и в преносен смисъл. И така сме се наточили, като че номинацията автоматично се превръща във вече избран в наша полза шеф на ООН. Само нас чакат да си кажем кандидата, та да застане немедлено начело на световната организация.
Още по-покъртителното е, че у нас се развява едва ли не байракът, че с генерален секретар българин на мига всичко ще ни цъфне и върже. Откъм престиж и влияние, видите ли! България щяла да има възможност да влияе върху световните дела!
Аланкоолу!, както би ни казал някой друг герой на Алеко Константинов, по-умен от Ганьо. Би казал „Глупако!“ (в превод) на всеки, който се готви да се прасне по гърдите с победоносния вик „Булгар, булгар в ООН!“.
Без да се спираме на междуличностната надпревара на предимно българки за поста, само ще вметнем нещо. Сочената оттук-оттам и размятана насам-натам като най-избираема Ирина Бокова всъщност иска да прескочи от един световен пост на друг. По-скоро да се премести от Париж в Ню Йорк. Има обаче една малка подробност: докато тя е шеф на ЮНЕСКО, българин не може да оглави нищо в системата на ООН.
Това обаче са някакви „подробности“ насред истерията, че се „провалят шансовете на България“. Шансове за какво, не е ясно. Може би за шанса да си имаме шеф на ООН, пред името на който да пишем „нашият генерален секретар“. Като например „нашият Гришо“, дори „наша Маша“ – пардон, „наша Никол Шерцингер“.
Такъв шанс обаче имат всички в ООН. Да сте чули тия дни германци да се бият в гърдите и да крещят: „Дойч, дойч!“, след като плъзна мълвата, че лично техният сегашен канцлер Ангела Меркел имала намерение да се кандидатира и тя за генерален секретар на ООН.
Ние обаче още по-силно се млатим в гърдите с „геополитическия“ коз, че като нищо този път Главният на ООН ще е от Източна Европа. Пропускайки, че тя и Меркел е от Източна Германия, ама нейсе.
Малко по на запад от нас, ама пак от по-източната част на Европа, са и още кандидати за генералния пост в ООН. Макар и без поли (смята се, че в момента жените са с едни гърди напред за поста), може да се кандидатират, както се говори, и бившият сръбски външен министър Вук Йеремич, екс македонският външен министър Сърджан Керим, специалният представител и ръководител на мисията на ООН в Афганистан Ян Кубиш от Словакия, който също е бивш външен министър, неговият приемник като външен министър на Словакия Мирослав Лайчак, Игор Лукшич, който е бивш премиер и настоящ външен министър на Черна гора, и дори бившият президент на Словения Данило Тюрк.
И за капак даже и друга много силна женска кандидатура от Източна Европа има – на хърватския вицепремиер и външен министър Весна Пушич.
Така че, ако наистина „въртележката“ кой да е шеф на ООН е стигнала до нашата част на света, ние като нищо може да „изпушим“ за сметка на Пушич. И да чуем на Балканите: „Хърват, хърват!“ от някой тамошен Бай Анте.
Но пък тогава ще си извадим другия силен коз на байганьовщината. Ще ревнем, че някой ни е прецакал!
