„Това с празните къщи си е истинска национална катастрофа“, се казва в репортаж на „Дойчландфунк“ от България, публикуван онлайн под заглавие „Обезлюдената земя“, цитиран от „Дойче веле“.
В началото авторът Клаус Мартин Хьофер обобщава: „След края на комунизма младите поколения в България напускат провинцията. Тегли ги към града или към чужбина. Селата западат, населението застарява. Но ниските цени на недвижимите имоти привличат купувачи.“
В обширния репортаж с много добронамереност се разказва за всекидневието в село Бракница, близо до Попово. Авторът ни запознава с неколцина тамошни пенсионери, включително с бившия военен Петър Иванов. Той си вари ракия, отглежда зеленчуци и картофи, дори раздава или разменя част от продукцията си. Дъщеря му живее в Италия, където вече си е купила жилище, тъй че едва ли някога ще се засели в Бракница.
Георги Георгиев е наместник на управата в Попово, нещо като кмет на селото. Пред репортера той разказва: „Навремето в Бракница живееха 800 души в 150 къщи. Имаше две фабрики, където хората работеха. След комунизма повечето заминаха. Сега задачата на кмета е да се погрижи селото да не умре съвсем.(…) Повечето са стари хора тук. Имат нужда от вода, ток, лекарства и транспорт до болницата, когато се наложи. Пътищата трябва да се поддържат. Три пъти седмично ни карат хранителни продукти и лекарства – каквото сме си поръчали.“
Селото обезлюдяло, но интернет работи
В центъра на селото репортерът открива следи от някогашните по-добри години: поща, автобусна спирка, магазин. Но всичко това е минало, сега край автобусната спирка висят само некролози. Хората измират, а къщите опустяват, констатира авторът и дава думата на германеца Бен, който се е заселил в Бракница заедно със съпругата и с 12-годишния си син. Бен му разказва, че дошли в Бракница, защото можели да си купят евтино къща с голям парцел. Обичали животните, гледали кози, кучета и котки. Жена му Лена говорела руски, а с този език в едно българско село човек се оправял по-добре, отколкото с немски или английски.
„В Бракница двамата продължават да работят за германски фирми, пишат бюлетини, чертаят графики и оформят интернет-сайтове. Инфраструктурата в селото може да се е разпаднала, но интернетът функционира“, пише авторът.
По-нататък в обширния репортаж на „Дойчландфунк“ става дума и за други чужденци, заселили се в околността, включително и англичани, за празнуването на Великден, за опустялата селска черква. Георги Георгиев и други негови съселяни се надяват някой ден Бракница отново да се съживи. Георгиев казва: „Това с празните къщи – това си е национална катастрофа. И все пак: тук имаме вода, имаме ток, хората могат да се върнат. Младите обаче не се връщат. Дано пък да дойдат хора от съседни страни – от Молдавия, от Русия. Те политиците го обмислят, но такава перспектива още няма. Моята мечта е да дойдат повече млади хора. Нека ЕС да се погрижи.“
Преселниците от Запад са „добре дошли“
Жена му обаче смята, че тези надежди са утопични, твърди авторът. Според него и повечето възрастни хора в селото вече са отписали всякакви надежди и приемат Бракница такава, каквато е. В заключение репортерът обяснява:
„С обикновено оскъдните си пенсии те горе-долу се оправят. Другаде сигурно щеше да им е доста по-трудно с тези малко пари. Ето защо хората са принудени да преглъщат лошата инфраструктура и различните други неудобства. Кметът Георгиев смята за нещо добро факта, че напоследък тук се заселват чужденци от Германия и от Великобритания: „Те получават повече пари от хората тук, за тях тукашните къщи са евтини. Всички чужденци, които дойдоха тук, са свестни хора, без значение дали са германци или англичани. Стига да поддържат всичко както трябва, нещата са наред, независимо от коя държава идват.“
А местните хора ги посрещат с гостоприемство – като нови съседи. (…) Макар че особено през зимата в Бракница не е толкова уютно. И човек трябва да проявява повече творческа мисъл – като бившият военен Иванов, който казва: „Имам достатъчно дърва, имам и ракия – животът е хубав.“
