Страстите покрай Сурва в пернишко врият и кипят. Стане ли месец Януари, захлопат ли звънците по селата, сякаш нищо друго няма значение.
В последните години онези, които съхраняват спомените и разнасят мистиката на Сурва по света са фотографите. Един от най-добрите фотографи взириви социалната мрежа със своята снимка, която без угризения можем да кажем, че е произведение на изкуството. Кадърът е заснет в нощта на Сурва по пернишките села от известния с афинитета си към българските корени и традиции фотограф Асен Великов.
Само за ден снимката е масово споделяна в социалната мрежа във Фейсбук, не само от перничани, но и от хора в страната. Самият кмет на Перник Вяра Церовска също е споделила красивия фотос.
Интересен и много съдържателен коментар за традицията Сурва по повод на уникално заснетия момент направи Васил Мутафов:
„Може би най-добрата снимка, която съм виждал за Сурва! Снощи пропуснах да кукерясам… Но ето какво мисля за този неистов обред, писал съм го преди няколко години: Сурвакари в Граовско
В десетина села (Бела Вода, Батановци, Ковачевци, Елов дол, Гигинци, Габров дол, Ярджиловци и т.н.) сурвакарската игра започва след заник слънце на 13-ти Януари. Продължава през цялата нощ и завършва в ранния следобяд на 14-ти, практически без прекъсване почти 24 часа! Сурвакарските дружини, някои от които от 80 до 100 човека през цялата нощ и до обяд на другия ден обикалят със запалени факли от село на село. Във всяко село на мегдана, когато дружината или дружините започнат да играят, се пали огромен огън. Днес придвижването от едно населено място в друго става с автомобили. Образува се огромна колона от участници и зрители, която се проточва над километър. Гледката е ввнушителна. Когато човек погледне назад се вижда нескончаема редица от ярко белите светлини на фаровете, а отпред червените светлини на стоповете. Колоната наподобява движението на гигантски огнен змей. Сурвакарите са винаги с маски, отличителни за всяко населено място. (Бел. Под линия – Маските се изработват от дърво, кожа, пера и рога. Някои от тях са с височина до 4 – 4.50 метра. Под тях телата на хората изглеждат непропорционално малки и особено нощем, на светлината на огъня и факлите, гледано отдалеч сякаш самите маски танцуват, полюлявайки се в ритъма на чановете и тъпаните.) По отношение на облеклото си биват два вида. Едните с дрехи, обшити с цветни лентички и с чанове. Другите облечени с обърнати навън кожи и хлопки. Последните по нищо не се различават от кукерите. В село Габров дол обредът беше следният: Двете групи сурвакари, след като играха с маски, ги оставиха на земята, се наредиха в две редици по двама от двете страни на мегдана. Държаха факли, които по заповед на ватафите запалиха едновременно с кладата в средата на селския площад. Двете групи тръгнаха една срещу друга, срещнаха се, врязаха сеедна в друга, и запчнаха да се въртят в срещуположни посоки. При това въртене участниците се тресяха, гърмежа на хлопките и чановете стана оглушителен, заглушавайки музиката. Усещаше се как земята вибрира от силния звук. От птичи поглед движението на факлите образува две спирали, въртящи се една срещу друга, или гигантска свастика, символа на щастието (от авестийски swas-ti), вечният космически кръговрат и слънцето. Огромният огнен стълб в средата, въздигащ се към небето маркира стремежът към божественото, свързва световете и играе ролята на космическа ос. Заедно с въртенето на пламтящите факли, носени от сурвакарите, те изграждат сложен триизмерен модел на вечно движещият се космос. Разрушеният и мъртъв свят на Бъдни вечер се е родил отново на Коледа, но още е слаб и поддържан от обиколките на Русалиите през мръсните дни и тържествуващ на Васильов ден – Сурва.
Сурвакарския обред, който описва Димитър Маринов за село Дивля, Радомирско вероятно е бил доста по-скромен поне според броя на участниците – 10-12 души, отколкото в наши дни (Димитър Маринов Народна вяра и религиозни народни обичаи стр. 465). Сегашният му размах и пищност на пръв поглед може да се приеме като модерна иновация. Но както отбелязва Д. Маринов, при Врабчанската река край същото село Дивля, 150г. преди него, според легендата бил погребан сурвакар, убит в резултат от сбиването на две дружини. Многобройните легенди за взаимно избиване на сурвакарски, кукерски и русалийски дружини, показват изключителното значение на този обреден комплекс в древността. Смятаме, че днешното „избуяване” на сурвакарството е в резултат на един специфичен за фолклора елемент – неговата цикличност и периодично възраждане. Това което днес наблюдаваме в Пернишко, съвсем не е модна тенденция, а „избухване” на един дълбоко закодиран архитипен модел на поведение. Специално за играта на Васильов ден пристигат емигранти от Америка, Испания, Канада и другаде само и само зада участват в обреда. Изработването на сурвакарските костюми понякога трае цяла година и се говори, че най-скъпите от тях достигат до 100 000лева. В Пернишко, както и в Петрич и в други краища, избрани майстори отливат чановете от специална сплав от бронз към която добавят за по-добро звучене сребро и злато. Чановете се акордират по тонове така както Сали Яшар, героят на Йовков от „Песента на колелетата” акордираше пиринчените дискове, които слагаше в оковете на каруците за да „пеят”, когато вървят.). Влагането на тези огромни средства време и енергия, трудно може да се обясни само с мода. Затова с нужната доза предпазливост разбира се, можем да приемем, че пред нас „оживява” с голяма пълнота изключително древен обред.
Мога да добавя и нещо, провокирано от снимката. Пуританите, сторонниците на идеята за единственно вярната консервирана етнографска реалност от края на 19-и в. възмутено вероятно ще възразят, че жени нямат място в типично мъжкия сурвакарски обред. В обреда, който познаваме от края на въпросния 19-и век, да! Но това, което наблюдаваме тук, което наблюдавам в последните години, в комплекса Русали-Кукери-Сурвакари е мощно архитипно избиване. Това, което виждате на снимката е жив фолклор, не музейна реалия! А фолкорът, подобно на самото мислене на фолклорно-митологичните общества е цикличен, непрекъснато избиват и оживяват «отминали» времена в него…“