„Ти си чудесен! Работата, която си свършил, е страхотна и аз много ти благодаря за това, че си положил тези усилия.“ „Ти си много умна, забавна и красива! Имаш невероятно въображение, освен това си трудолюбива.“ „Ние всички се възхищаваме на това, което си направил, защото то е прекрасно.“ „Благодаря ти, че направи това за всички нас! Ти си вдъхновяваща!“…
Това се случва в класна стая.
В едно училище във Флорида, където се чудели как да се справят с хлапетата, които не просто изостават в ученето, но и не намират никакъв смисъл изобщо да се занимават с него. Един от младите им учители решил да работи извънредно с точно тази група, от която редовните даскали почти били вдигнали ръце. Приложил собствена, оригинална идея за мотивирането им – всяка сутрин отделял по десет минути от часа, за да каже на всеки един от тях, лично, пред всички останали, колко е специален, ценен и различен и колко много го цени.
Само след месец резултатите смаяли училището. Първо, защото децата започнали сами да се хвалят едно друго, вместо да се нападат и подиграват. Второ, защото резултатите в учението им значително се повишили. И най-важното, защото всяко едно от тях започнало да прави всичко възможно, за да покаже най-доброто от себе си, да бъде по-добрия човек от този, когото всички познавали преди. Всичко това само, заради добрите думи. И свободата да се научиш да ги казваш.
Преди години като млад журналист трябваше да правя интервю с един училищен психолог.
Училището беше от първите частни навремето – с хубава сграда, приветливи стаи, училищен стол с три менюта и всякакви обещаващи ателиета и занимания, благодарение на които децата следваше да се развиват по най-добрия начин. В училището знаеха, че ще пристигне екип от телевизията, така че по стара традиция го бяха излъскали, навсякъде имаше неестествено количество цветя, хлапетата се разхождаха в симпатичните си униформи, а учителите бяха пресилено усмихнати.
Докато разтоварвахме в двора техниката от служебната кола обаче, някъде иззад сградата се появи малка момчешка групичка с провесени носове, а зад тях, като овчи пастир, с гордо вдигната глава и сурова физиономия, се носеше въпросната дама училищен психолог. Сценката твърде много се отличаваше от всеобщото натруфено еуфорично настроение наоколо, така че аз, операторът и възрастният шофьор на колата естествено се заковахме на място, вторачени най-вече в дребната фигурка най-отпред на групата.
Там, избутан от всички останали, уплашен и с трепереща брадичка, стоеше малък, русоляв момчурляк, на врата му се вееше голяма табела от картон, на която пишеше „Аз излъгах.“… Не се шегувам.
Психоложката, малко по-висока от хлапетата, тъничка една такава, с къса черна косица, подбутваше „стадото“ към нас и от време на време подвикваше „Нека сега и гостите от телевизията да видят какво става тук. И да те покажат по телевизията като лъжец, вместо като герой.“ Свитата около нещастното момченце не обелваше и дума. Никой не се смееше, а в очите им се четеше някакво подтиснато състрадание и детски уплах.
Докато се опитвах да осъзная на какво съм свидетел, в главата ми като проблясък от друга реалност святкаше онази сцена от кинокласиката „Не си отивай!“, в която героят на Георги Русев, учителят Ветев, беше провесил такава табела на един от учениците си. Само че на нея пишеше „Аз съм убиец“. Да припомня само че филмът е сниман през 1975 година, а реалната случка в частното училище, за която ви говоря, се случи близо трийсет години по-късно.
И да, на табелката не пишеше „Аз съм убиец“, но табелка имаше! На врата на един малък, порастващ човек. Своеобразна броня срещу евентуално съчувствие, разбиране и съпричастност. И със същото огромно, публично, човешко унижение.
Стоях изправена пред приближаващата тиха детска група, а операторът държеше камерата отпусната в ръката си като оръжие, с което може да удари. Възцари се секундна тишина, която можеш да разрежеш – толкова плътна и тежка с безумието, на което бяхме свидетели. И точно тогава тихият, кротък и мил бай Панте, шофьорът на служебната телевизионна кола, неочаквано за всички, скочи иззад полуотворения багажник и за секунди се озова точно пред малчуганите. Вдигна високо детето с табелата на ръцете си, стисна го здраво в големите си, омаслени ръце и изкрещя в лицето на психоложката: „А ти… ти си за затвора!“…
Не можете да си представите какво последва.
Психоложката изобщо не беше от тези, дето ще си оставят педагогическите решения на произвола на съдбата, така че мигом зае позата на бранеща се и подхвана реч за възпитателните методи и „създаването на механизъм за приемане и афиширане на вината си“. Детето тихо плачеше, гушнато във врата на бай Панте, който дишаше тежко срещу разгорещената от думи педагожка и едва сдържаше гнева си. Операторът ни отдавна беше оставил камерата, беше свалил табелата от врата на детето и я беше скъсал на четири пред погледите на децата.
По прозорците на училищната сграда бяха накацали ученици и учители, които не можеха да се ориентират какво всъщност се случва. В цялата тази каша накрая се намеси директорката, която неумело се опита да защити оперената психоложка, обяснявайки, че е още твърде млада и може да допусне „някои несъществени грешки“…
Не можех да повярвам на какво съм свидетел. Винаги съм знаела, че има някаква погрешна и дълбоко изродена практика в идеята за добро възпитание да не влиза добротата като такава.
Страдала съм от липса на добри думи в детството си като всяко дете, расло по време на „развития социализъм“ и осемдесетте, в които боят все още беше приемлив начин да създаваш навици у едно дете, а милувките и похвалите се считаха за пряк път към разглезването. Бях намразила тази практика до дъното на душата си и бях възпитавала децата си с много и искрени похвали, с много и щедро раздавани жестове на обич и подкрепа.
И всичките ми приятели правеха така. Затова и в представата ми за съвременно възпитание точно такава една случка просто не можеше да бъде родена и от най-развихрения статус на въображението ми. Още по-малко в училище, при това гордо представена като „модерна“ система за… какво беше?… „създаване на механизъм за приемане на вината“…
В онзи ден през 2005-та година, в училищния двор на прехваленото частно училище, интервю с психоложката не се случи. Малкият, набеден човек прекара половин час в мощните прегръдки на бай Панте, когото не искаше да пусне за нищо на света. Той го галеше по русолявата коса и му разказваше за своите деца, белите, които е правел като малък и за коня Пират, който имал на село, където щял да го заведе да яздят заедно.
Аз, като балансьора на ситуацията, бях изпаднала в тежки разяснителни разговори с директорката и учителския колектив, които, осъзнали безумието на случката, се опитваха някак да тушират вината на колегата си. Тя беше напуснала полесражението и ревеше в една от стаите. Сама.
Нямаше си бай Панте, който да я гали по рошавата черна коса и да й обещава да яздят из полетата кон, наречен Пират… В този точно миг си помислих, че тя самата вероятно е жертва на нечие подобно отношение в собствения й живот. Че дори и да не й се е случило физически, може би и на нейния врат някой някога е закачил обвинения, вместо похвали, хули вместо добри думи. И всъщност е трябвало толкова малко – може би просто някой да й каже, че е умна, и хубава, и трудолюбива, и с въображение и че адски се радва да я има в живота си…
През май 2015-та година аз, моят оператор от онова време и бай Панте, пенсионираният вече шофьор на тогавашната служебна кола, бяхме на абитуриентски бал. На Филип. Порасналото момченце, което носеше табелата „Аз излъгах„.
През всичките тези десет години не беше спирал да се чува и вижда с бай Панте, беше прекарал няколко седмици на селото му и се беше научил да язди не само Пират, но и много други коне. Беше пораснал красив и строен млад мъж, на есен заминаваше да учи нещо космически сложно в Америка и беше напуснал онова прехвалено частно училище седмица след онази случка.
На абитуриентския си бал, под умилените погледи на родителите и гостите си, Филип благодари на няколко от тях поотделно за различни неща. Към края на кратката си, по хлапашки нестройна и вълнуваща реч, измъкна от джоба на сакото си плик, от който извади накъсан на четири парчета картон. Съедини ги така, че да можем да прочетем „Аз излъгах.“ С две думи разказа историята около тези малки свидетелства за детската си болка, които лично беше съхранил през годините.
И завърши така: „Благодаря на чичо Панте, който тогава ме прегърна и ме вдигна високо! Благодарение на него знам, че съм добър, и умен, и красив, и заслужавам. Знам още, че всички хора са такива и най-хубаво е да се научиш винаги да им го казваш. И ако сега можех да кажа нещо на госпожа Методиева (психоложката – б.авт.), щеше да е точно това. Че е умна, и добра, и красива…“
Мария Касимова , webcafe.bg
