И докога така?

Отивам снощи до парка да разходя кучето. Почти съм стигнал и виждам как един младеж паркира невъзмутимо на тротоара (макар да има място за нормално паркиране, но това изисква маневра и половина), така че предницата на колата му е на тротоара, а задницата на улицата, с което блокира изцяло пешеходното движение. С наперени движения младежът излиза от колата си, последван от младежка, която си човърка в телефона докато ходи. Аз съм застанал пред колата му и го гледам укорително, защото не мога да мина и ако не се премести трябва да обиколя квартала, за да намеря някъде скосение, за да сляза от тротоара. Той ме вижда, завърта очи и ядно се връща в колата, пали, форсира и прави място да мина. Младежката с телефона междувременно ядно пуфти, че ги бавя. Игнорирам и минавам без да се обърна назад да видя тоз левент дали ще си направи маневрата да спре като човек или пак ще се покатери на тротоара.

Разхождам кучето набързо в студа и след 10-тина минути се връщам по същия път. Колата си е все там, качена на бордюра и няма минаване. Чакам гневно и превъртам в главата си как ще го направя на пет стотинки като се появи. В крайна сметка решавам, че ако се извини, ще поема дълбоко въздух и няма да направя това, което обикновено правя в такива ситуации – викам и ръкомахам като веган пред касапница. Но трябва да гледам да си сдържам гнева, та чакам да видя дали ще се извини или ще му се излее ада над главата. Ей го, излиза от близката дюнерджийница, приятелката му носи цяла торба дюнери, пък той си носи ръцете в джобовете. Поглежда ме, явно вижда, че съм готов да си направя дюнер от кожицата му и смутолява едно тихо „Ши извиняате”. Поемам дълбоко въздух и заменям словесния тупаник, който си бях подготвил, с едно сухо кимване. Имам си друга работа, няма да се ядосвам за глупости. Мести си той колата, а аз си продължавам по пътя.

Няма и минута по-късно и чувам следния диалог на много висок тон – Мъжки глас: „Трамвая, трамвая”, друг мъжки глас отговаря: „Зае*и го, ше чака, аз само за пет минути”. Обръщам се и какво да видя – трамваят идва пълен с народ, пък на релсите спряла кола, чийто водач първоначално извика, че идва трамвая. Пред него (срещу знака и в грешното платно) кого виждам мислите? Същия младеж, чиито мили думи за трамвая отекват из цялата улица. Хора се спират и гледат как пълен трамвай чака тоя тарикат да се наприказва с другия шофьор, докато и двамата са блокирали улицата. Чакат, чакат, след малко келемето вика „’Айде, брат, че тия мрънкат в тоя трамвай”. Следва мотаене, пуфтене, опити да си обърне колата по посока на движението, а междувременно освен трамвай, вече има и десетина чакащи коли. И те като мен не му правят забележка, защото той вдига извинително ръка и рамене, точно преди да отпраши с мръсна газ. Беше като урок за това как един тарикат може да направи цялото мълчаливо мнозинство (с хората в трамвая, в колите и по тротоара сигурно 50-60 човека сме се „радвали“ на случващото се) на маймуни. И докога така?