„Израснах в страх, постоянно очаквайки момента, в който ще бъда наказан за нещо, което не съм направил“, започва разказа си млад мъж от Сърбия, който споделя болезнената си история за детството, белязано от насилие и терор.
„Баща ми беше човек с тежък характер. Когато се върнеше у дома, ако нещо не беше по неговия вкус, всичко се превръщаше в хаос. Най-малкият повод беше достатъчен да избухне. Не си позволявах да правя грешки, защото всяка грешка водеше до тежки наказания.“
Той разказва, че майка му никога не му е помагала, нито се е опитвала да го защити. „Тя сякаш не съществуваше за мен. Стоеше в ъгъла, мълчаливо наблюдавайки как баща ми ме бие. Никога не направи нищо.“
Когато бил малък, вярвал, че така трябва да бъде. „Мислех, че заслужавам всичко това, че съм виновен, че съм лошо дете. Живеех с тази мисъл дълги години.“
Когато навършил 18 години, напуснал дома си. „Не съм се обърнал назад. Знаех, че ако остана, никога няма да имам нормален живот. Години наред се борех със себе си, с травмите, които ми причиниха. Днес разбирам, че децата не трябва да бъдат наказвани заради неуспехите на родителите си.“
Историята му е предупреждение към всички, че домашното насилие оставя дълбоки рани, но човек може да ги преодолее и да избере друг път.
