От журналистическото перо към монашеския обет. Румяна Борисова е дългогодишен кореспондент за централен ежедневник, която днес вече е монахиня Павла и служи в манастира „Света Петка“ в Перник.
„Представете си колко удивително е това място, тук за последен път манастир е имало през 1393 г. И след това не се откриват никакви данни на това място да е имало калугер, но то векове е останало в съзнанието на местната общност като манастир. Аз на това не мога да се начудя, това е история”, разкрива сестра Павла за NOVA.
Преданието разказва, че след Османското нашествие манастирът е опожарен. И днес се вярва, че над църквата в местността Калугерски дол още има червени камъни, оплискани с кръвта на убитите 100 монаси. За Монахиня Павла това мъченичество прави мястото свято. И затова тя е разказвала за манастира и преди да влезе в него като монахиня – във вестника, в който е работила.
„Като съм станала монахиня не съм престанала да бъда журналист. В един момент казах – Няма време да се отлага повече, хайде да преминем към постижение, към даване не обет и към поемане на тази, то не е отговорност, ами е Божия промисъл за човека, нали – при мен така се е случило, че съм отложила веднъж, втори път, трети път, разни причини е имало да не пристъпвам, но в един момент просто една вечер чувствах, че няма отлагане. Това е признание, Нищо не ми е липсвало и от нищо не съм бягала и нищо страшно не ми се е случило, за да предприема такава стъпка, това е призвание, Господ те е призовал да служиш и да носиш тази молитвена отговорност към много хора, освен да се покайваш за своя живот, за своите грехове и за своите несполуки да кажем, да се молиш и за много хора”, разказва тя.
Монахиня Павла ни разказва и как се е озовала в манастира в квартал Калкас. „Когато получих назначение тук, без да съм искала, без да съм молила за това място, не го приех особено радушно – казах си „Няма манастир, какво ще правя там на тази поляна, катакомби ли ще търсим, тъй като са били рудници, копани са въглища много години. Аз съм от Перник и познавам историята на мината, а за този манастир малко се знае, малко има и написано”, казва тя и добавя, че не е приела веднага монашеското име Павла.
„Хората говорят за отчуждение, сигурно е вярно, което съм срещала, че в един вход, в един блок не се познават помежду си. Има агресия и най-често я срещам на пътя, защото съм шофьор и се удивявам как се ругаят помежду си, но в манастира не е така, в манастира има една общност от хора, които се обичат помежду си. Когато идват хората в манастира, са кротки и смирени, не се усеща отчуждение, не се усеща злоба, омраза. Най-голямата ми мечта е да направим един масивен навес, който да е постоянно отворен, за да могат под него да се събират и общуват всякакви хора – деца, възрастни, младежи.
„Младежите идват и задават въпроси за Господ. Сигурно е дошло време младите хора да търсят общуване с Господ, вярно е че има много достъпна литература, има видеоинформация, има много канали, от които да се информират, но от живият контакт с духовник, попиват повече”, смята тя.
Мир и разбирателство, за това се моли днес Монахиня Павла. „Радва ме като видя любов, нека употребим думата обич – когато хората са близки помежду си, когато обичаш ближния като себе си, когато обичаш врага си като себе си, и когато осъзнаеш, че ако обичаш – живееш по-лесно и по-щастливо и сигурно постигаш това, към което се стремиш”, казва още тя.