През изминалата 2021 година филмовата индустрия се върти пред пропастта на неизвестно бъдеще. Когато кината за първи път отвориха врати в Обединеното кралство през май тази година, проучване установи, че само 40% от публиката се чувства готова да се върне пред големия екран. Бавно и стабилно този брой нараства, с излизането на No Time to Die, Venom: Let There be Carnage и Dune октомври беше най-добрия месец в киното за цялата година.
Но „връщането към нормалното“ все още е далеч и провалите в бокс-офиса на оригинални филми като „Последната нощ в Сохо“, „Крал Ричард“ и „Последният дуел“ само създадоха повече несигурност. Всичко, което изминалата година наистина направи, е да ни върне към един въпрос, който преследва цялото модерно кино – има ли място за ориентираните към възрастни филми, които не са свързани с франчайз, сред всички мултиплекси и филми за милиарди долари?
Никога не изпитваме недостиг на страхотни филми, тези, които ни оформят, предизвикват и движат, но също така е твърде лесно нещата да се промъкнат през пукнатините, пише филмовият критик на The Independent Кларис Лоури. Те се губят в алгоритмите на услугата за стрийминг и избледняват в ограничени кинематографични издания. Това ни води до този списък: колекция от 10 филма – големи или малки, художествени или нехудожествени. Може би те ще ви насърчат да откриете нещо ново. Но нека най-вече служат като напомняне, че въпреки всички борби през последната година, единственото нещо, което не липсва в тази индустрия, е въображението.
10) Зола (Zola)
„Искаш ли да чуеш история за това защо аз и тази кучка попаднахме тук? Някак си е дълга, но пълна с напрежение.“
Въз основа на поредица от туитове, публикувани от екзотичната танцьорка Азая „Зола“ Кинг през 2015 г., за хаотично пътуване до Тампа с жена, която току-що е срещнала, филмът на Яница Браво е едно страхотно приключение. Той е толкова добре е запознат с новото раздвоено състояние, предизвикано от социалните медии – такова, в което животът не е просто нещо, което трябва да се изживее, а да бъде наблюдавано, за да може по-късно да бъде върнато за гладната, винаги присъстваща публика.
Зола (Тейлър Пейдж) понякога отправя ударни реплики директно към камерата („Започват да се чукат. Беше грубо“). В други моменти я зърваме в ъгъла на рамката, ръцете й се простират по тялото като щит. Това е другата Зола – по-правдивита и уязвима. Има микроскопична прецизност в изпълнението на Пейдж, където монолозите се изговарят чрез повдигане на веждите или единичен, безтоничен отговор на „дума“. Тя е заобиколена от герои – изиграни от Райли Киоу, Колман Доминго и Никълъс Браун – които се чувстват едновременно невероятно и тревожно разпознаваеми.
9) Обещаваща млада жена (Promising Young Woman)
„Обещаваща млада жена“ никога не е била това, което нейната маркетингова кампания е искала да продаде – плакатите й, украсени с намазано червило и надписът „отведете я у дома и рискувайте“. Разбира се, Каси (Кери Мълиган) има своята нощна рутина. Облича се, излиза, изглежда пияна и уязвима. Когато мъж неизбежно я прибере у дома и се опита да се възползва от нея, тя внезапно ще излеза от ступора си и се изправя срещу него със собствените му грехове. Но Каси не е вашият средностатистически ангел отмъстител. Тя не прави линия от кръв и покаяние направо до сърцето на патриархата.
Филмът на Емералд Фенел, тазгодишният носител на наградата Оскар за оригинален сценарий, е нещо много по-мрачно, по-трънливо и емоционално сурово. Каси не е просто водена от импулс за отмъщение – това е пристрастяване, което е изпълзяло от стара рана. Преди години в медицинския факултет най-добрата й приятелка Нина е била сексуално насилвана. За отговорният човек, както и за тези, които са го защитили, никога не е имало последствия. „Обещаваща млада жена“ има своя сюрреалистичен усет – цялата пълна с пастелни цветове и зловещи кавъри на поп хитове – но емоциите й са здраво вкоренени в нашата брутална реалност. Как точно жертвите намират покой, пита Фенел? И как виновните плащат за действията си?
8) Нощта на кралете (Night of the Kings)
В рамките на лабиринта на затвора Ла Мака, в покрайнините на столицата на Кот д’Ивоар Абиджан, човек (Бакари Коне) разказва история. И подобно на Шехерезада, героинята от „Хиляда и една нощ“, тази история остава единственото нещо, което го спасява от прегръдката на смъртта – истинската му роля е да отвлича вниманието на затворниците, така че да може да се осъществи мирно предаване на лидерството. Ла Мака се управлява от своите затворници и Донгоро – техният лидер, който е твърде болен, за да изпълнява задълженията си.
Въпреки че рамката на филма на Филип Лакот служи като собствено доказателство за силата на разказването на истории, има интензивна красота в начина, по който думите на човека потапят неговата публика в царството на басните. Танц, ритуал, песен, политика – всички тези елементи се комбинират в поредица от възстановки, които размиват границата между истината и магията. Филмът включва актьорски състав от над 40 артисти, много от които непрофесионални актьори – сред тях феминистката художничка Летиция Ки.
7) Гунда (Gunda)
„Гунда“ е сапунена опера за стелт свине – документален филм за живота във фермата, който не само красиво изобразява скромната обстановка, но изкопава изненадващо количество драма от всички ежедневни тръпки. Филмът на руснака Виктор Косаковски започва с кучило прасенца, а докато те растат, техните личности и вътрешна йерархия узряват. Камерата му остава винаги присъстваща на нивото на очите им и се ограничава до границите на техния свят. Присъствието на хората се усеща само чрез техните продукти от тяхната индустрия – телени огради, ушни марки и трактори. Само в един кадър се вижда сянката на ботуш. Това е извънземно, но радостно и дълбоко пренасящо преживяване.
В една внезапна, емоционално (макар и не буквално) насилствена последователност, ни напомня за системата, към която са свързани тези животи, докато екологичното послание на Косаковски тихо излиза на преден план. Актьорът и активист Хоакин Финикс е изпълнителен продуцент на филма с добра причина. Въпреки че никога не осъжда зрителя, нито поставя каквито и да било изисквания, филмът придава необходима морална тежест на циклите на раждане и смърт, които човечеството е поставило под свой контрол.
6) Хайде, хайде (C’mon C’mon)
„Хайде, хайде“ е страхотна голяма меча прегръдка, увита в целулоид. Джони, изигран от Хоакин Финикс, е радиожурналист, който е много добър в задаването на въпроси, но не толкова добър, когато трябва да отговаря на тях. Той и сестра му Вив (Габи Хофман) се разделят през месеците след смъртта на майка им, но сега той се оказва временен родител на сина й Джеси (Уди Норман), след като тя е извикана, за да помогне на отчуждения си съпруг да потърси психиатрична помощ. Джеси е любопитно момче, с вълнообразна коса и остри тъмни очи.
Майк Милс, сценарист и режисьор на филма, отдавна е разбрал колко обезоръжаваща може да бъде интимната, непринудена емоция. Когато Джеси задава на Джони въпросите, които изглеждат лесни за младите – „Защо не си женен?“ – отговорите са объркващи. Финикс е игрив и уязвим, докато операторът Роби Райън използва наситено черно и бяло, което напомня на уличната фотография на Лий Фридлендър – едновременно позната и малко магическа. Не че животът става по-труден, както твърди „Хайде, хайде“, но всяка година носи със себе си малко по-малко яснота.
5) Дюн (Dune)
Изглежда, че „Дюн“ вече е постигнал мисията си – успехът му в боксофиса донесе със себе си скок в продажбите на романа на Франк Хърбърт от 1965 г., подновявайки неговото наследство по същия начин, по който трилогията на Питър Джаксън „Властелинът на пръстените“ направи с книгите на Дж. Р. Р. Толкин. Историята на Хърбърт за феодалните благородници, които водят война срещу Аракис – единственият източник на мощна дрога, известна като подправка, е пълна с противоречиви идеи, които учените все още разучават и днес. За Вилньов интересите му изглежда лежат най-вече там, където колониализмът и религията се сблъскват и по-специално във вярата, за да се контролира населението.
Вилньов позволява на ужасната, задушаваща тежест на съдбата, която заразява нейния протагонист – младия благороден Пол Атридес, по пътя да се превърне в всезнаещия Квизац Хадерах – да проникне във всеки кадър. Там е в стерилната, приглушена палитра на родния свят на Пол Каладан и в златната мъгла на Аракис. Фигури преминават през огромни пейзажи, докато миниатюрни рояци от космически кораби се събират като нахлуващи насекоми. Вилньов създава филм с такава буквална и емоционална мащабност, че завладява сетивата.
4) Минари (Minari)
Тази година наградите Златен глобус достигнаха ново дъно, когато дисквалифицира красивата и нежна „Минари“ от надпреварата за най-добър филм (драма). Тъй като неговото централно имигрантско семейство често разговаря на корейски, филмът беше третиран като чуждестранна лента, въпреки че е режисиран от американец (Лий Айзък Чунг), продуциран от американски компании и се развива в щата Арканзас. „Минари“ всъщност е дълбоко американски филм, който се бори с фолклорния образ на страната като обетована земя – или, както го нарича патриархът на филма Джейкъб И (Стивън Юн), „райска градина“.
Джейкъб е обладан от една идея: той е преместил семейството си от Калифорния в селския юг, където се надява да отглежда видовете зеленчуци, които неговите колеги корейско-американци толкова трудно откриват. И така Джейкъб, съпругата му Моника (Хан Йе-ри) и двете им деца – се сбогуват с относителната стабилност, стабилната си работа и сплотената общност. Филмът на Чунг, чието действие се развива през осемдесетте, има нежната, мъглява енергия на спомен. Сърцето на имигранта е бойно поле между миналото и настоящето. „Минари“ позволява на тези идеи да се проявят в свят от знаци и символи – самите градивни елементи на американския мит.
3) Номадланд (Nomadland)
В речта си за най-добър режисьор Клое Джао избра фраза от китайския текст „Класиката на трите знака“: „Хората по рождение са по своята същност добри“. Собствената крехка хуманистична красота на Nomadland се крие в нейната твърда вяра, че общността може да бъде балсам за всички болести. Въз основа на книгата на Джесика Брудър от 2017 г. Nomadland: Surviving America in the Twenty-First Century, филмът включва няколко персонажа от реалния живот, споменати в книгата – по-възрастни американци, които са приели преходен начин на живот, живеят в камиони и ремаркета, докато търсят сезонна работа. Но Джао никога не си играе с тяхната болка. Вместо това тя обвива този свят около публиката си като одеяло, приветствайки ги чрез познатите черти на звездата Франсис Макдорманд.
Nomadland е толкова различен от победителите за най-добър филм, с които сме свикнали. Той предпочита простите погледи или думи пред монолозите. Там, където се случва трансформация, тя е вътрешна, а не чрез някакъв парад от перуки и протези. С третия си филм Джао се утвърди като един от най-големите режисьори, адаптиращи документална литература – тя открива киното, което вече съществува в ежедневието, вместо да трансформира ежедневието, докато не прецени, че е достойно за нейната камера.
2) Силата на кучето (The Power of the Dog)
Великолепният и еротично зареден уестърн на Джейн Кемпион, адаптиран по едноименния роман на Томас Савидж, е разположен на фона на скалистите линии на планините Монтана. Кемпион обаче избра да използва родната си Нова Зеландия като заместник за Щатите. Приказната красота на тази страна придава странно, непроницаемо качество на пейзажа, което издига целия филм до ниво на постоянна, повишена емоция. Когато младоженците във филма, Джордж (Джеси Племънс) и Роуз (Кристен Дънст), намират спокоен момент, в който да се прегърнат, образът на тези двама влюбени, разтопен в едно, се чувства толкова красив, колкото е ефимерен. Планините, които се сгъват и ги защитават, могат във всеки момент да станат остри, враждебни и опасни.
Но когато братът на Джордж Фил (Бенедикт Къмбърбач) минава през същия пейзаж, цялото място сякаш се надига в ответна атака. Единственият му импулс е да доминира и контролира околните – независимо дали това е Джордж, Роуз или синът на Роуз Питър (Коди Смит-Макфий). Кемпион има вродена способност да изразява текстурата на желанието, независимо дали живее в земята, в бродирана носна кърпа или сплетено кожено въже.
1) Първата крава (First Cow)
Meek’s Cutoff, а сега и „Първата крава“ – двата смели, проницателни портрета на Кели Райхард от ранна Америка – трябва да се третират като нов стандарт в историческото кино. Нейните идеи за периода са твърдо и страстно вкоренени в презрение към колонизацията и потисничеството, като същевременно се подиграва на културния мит, че някога е имало Запад, който трябва да бъде опитомен или завоюван. А в „Първата крава“ всичко това идва опаковано под формата на едно говедо – първото, което пристига в разрушения щат от Орегон, сега ценно притежание на местен земевладелец (Тоби Джоунс). Нейното мляко е опетненото обещание за по-добро бъдеще – източено от кофата всяка вечер от двама граничари, а Куки (Джон Магаро) и Кинг-Лу (Орион Лий), го използват, за да правят вкусни мазни сладкиши, които да продават на общността. Но за публиката на Райхард всяка надежда е краткотрайна, когато им се напомни, че филмът започва с кадър на два скелета, лежащи един до друг.
Но Райхард никога не е бил циник. Дълбоката сладост на „Първата крава“ идва от малките детайли, които тя вгражда в приятелството на Куки и Лу. Двойката попада в един вид лично, домашно блаженство – убежище в един ядосан, безмилостен свят. Куки пече, докато Лу цепи дърва. Изпълненията на Магаро и Лий са толкова искрено свързани помежду си, че да ги чуеш да говорят, означава да се почувстваш поканени в техния свят. „Първата крава“ започва с цитат от Уилям Блейк: „Птицата е гнездо, паякът – мрежа, човек приятелство.“ Америка може и да не е била техен дом, но все пак те са намерили дом един в друг.
