А какво става, когато децата донесат заразата вкъщи? Много родители няма да пострадат тежко. А тези, които се разболеят? А Айлин? А Георги Терзийски от Садово?
А другите учители и родители, които вече загубиха живота си? Колко жертви са оправдани в името на присъственото обучение, господин Министър? И дали да ви аплодираме, защото бързо намирате кадри, които да влязат в класната стая на мястото на вече загиналите?
Това се казва в отворено писмо до образователния министър Кирил Вълчев на доктор Галя Бачева.
Притеснявате се за мотивацията на учениците. Мотивация не се поддържа просто чрез вкарване на децата в класната стая, господин Министър. По време на докторантурата си в САЩ работих като асистент в университета. Най-успешният ми студент никога не беше влизал в класна стая, посочва доктор Галя Бачева.
Да, децата имат нужда от образование, но временно могат да го получат и в електронна среда.
Отворено писмо
До Министъра на Образованието и Науката
Република България
Уважаеми господин Вълчев,
Пиша Ви във връзка с непредприетите стъпки в посока предотвратяване на по-тежки загуби от тези, които вече понасяме.
Пиша с надеждата, че най-сетне ще заложите на правилните приоритети и ще предприемете действия, достойни за един лидер в сферата на науката и образованието. Сфера, в която новото, различното, промяната не са страшни. Науката и образованието винаги са били движеща сила за света.
Напред, през предизвикателствата на времето, през трудностите на непознатото, и чрез решения за овладяване на все още неовладяното. Къде сме ние, господин Министър?
От месеци слушаме как присъственото обучение е най-доброто познато досега. Принципно това е вярно. Но също така е вярно, че човечеството е оцеляло, защото се е променяло, защото се е адаптирало към особеностите на средата, в която съществува. Защото не е държало на старо установените норми на всяка цена.
И каква е цената, която плащаме днес, господин Министър? Тя е човешки животи. Не само живота на тези, които вече ги няма сред нас – учители, родители, близки. Най-тежката загуба е за живота на тези, които остават. За ограбеното бъдеще на деца, които ще живеят без близките си оттук нататък. За бъдещето на онова дванадесетгодишно момиче от Севлиево, чиято майка почина. Учителка, която загуби битката с COVID-19, и остави дъщеря си сираче.
За това момиче вече е без значение дали ще се обучава в присъствена или електронна среда. То никога повече няма да учи уроците си така, както би учило ако майка му беше до него. Ще прекара най-трудните години от детството си без подкрепата на най-важния в живота си човек. Нито една Коледа, нито един рожден ден, нито една ваканция няма да са същите за дъщерята на Айлин Байрактарова. Оттук нататък нейният живот е ограбен.
В името на какво, господин Министър? Колко щеше да загуби това момиче от обучение онлайн за два, три или четири месеца? Колко ще загуби моят син, който също е на дванадесет години? Да, той полагаше по-малко усилия по време на дистанционното обучение през пролетта. Но се справи. И също така полагаше по-малко усилия в началото на тази учебна година, макар че се обучаваше присъствено. Възрастта му предполага тази промяна в поведението.
Но после разбра. Започна да учи. В момента учи повече, отколкото преди месец и половина, макар че сега учи онлайн, тъй като е под карантина. Защото аз съм болна, господин Министър. Разболях се от COVID-19, след като синът ми е бил в контакт със заразен учител. И трета седмица се боря с вируса. Полагам усилия да се справя, и се моля да бъда до детето си на Коледа. Но в тази борба човек не може да се справи сам. Имаме нужда от реакция на институциите, на хора като Вас, които да предприемат правилните стъпки към решаването на проблема. Всеизвестно е, че децата пренасят заразата безсимптомно, така че ситуацията в училище изглежда овладяна.
А какво става, когато децата донесат заразата вкъщи? Много родители няма да пострадат тежко. А тези, които се разболеят? А Айлин? А Георги Терзийски от Садово? А другите учители и родители, които вече загубиха живота си? Колко жертви са оправдани в името на присъственото обучение, господин Министър? И дали да ви аплодираме, защото бързо намирате кадри, които да влязат в класната стая на мястото на вече загиналите?
Неведнъж чух от Вас аргумента, че ако позволите родителите да избират дали децата им да се обучават в електронна среда, онзи „контингент”, който и без това трудно докарвате в училище, съвсем няма да участва в учебния процес. Да приемем, че със задължително присъствено обучение успявате да накарате „контингента” да ходи на училище.
Колко от тези деца ще станат учени, лекари, пилоти или учители благодарение на факта, че в следващите три-четири месеца са се обучавали присъствено? Това ли наистина е основният фактор, който определя тяхното бъдеще? Струва ли си да платим с живота и бъдещето на много хора, за да вкараме „контингента” в училище? Дали дъщерята на Айлин Байрактарова можеше да стане учен, лекар, пилот или учител, ако майка ѝ беше жива и се грижеше за нея, подкрепяше я и я караше да се чувства обичана? Дали сега това момиче ще намери сили да се справи само? Как ще завърши тази година? Как ще се подготви за матурите?
Ще влезе ли в профилирана гимназия? Ами моят син? Аз не съм „контингент”, господин Министър, но бих желала за известно време децата да се обучават онлайн, за да съхраним здравето на всички – нещо, което би трябвало да е приоритет над всичко останало. Не искам да пращам детето си в училище, макар че не съм контингент. Имам магистърска степен от Софийски университет „Св. Климент Охридски”. И докторска степен от университет в Съединените Щати. И Айлин не е била контингент. Тя е била учител, а днес вече я няма.
Притеснявате се за мотивацията на учениците. Мотивация не се поддържа просто чрез вкарване на децата в класната стая, господин Министър. По време на докторантурата си в САЩ работих като асистент в университета. Най-успешният ми студент никога не беше влизал в класна стая. Беше обучаван вкъщи. Подобни алтернативни форми на обучение са практика в напредналия свят от десетилетия. Още помня името на този студент – Andrew Sellew. Помня го, защото беше брилянтен. И силно мотивиран. А тази година в САЩ още през лятото беше дадена възможност на родителите да заявят каква форма на обучение желаят за децата си.
Достатъчно рано, за да може образователната система да се организира и да им осигури необходимите условия. Какво направихте Вие в тази посока? Прехвърлихте отговорността на директорите на училища, и проблемът е решен? А какво става, когато някои от тях не поставят здравето на всички на първо място, в името на това да учим присъствено? Освен това голяма част от учителите са болни, така че имат заместници, които тепърва се опитват да овладеят класа и да наложат дисциплина. Как това помага на децата?
И какво ще стане, когато през следващите месеци всички започнат да боледуват и от сезонните грипове? Ще бъдат ли в състояние учителите да преподават, а децата да учат пълноценно? Децата ще носят маски в час, макар сам да отбелязвате, че така се ограничава достъпа на кислород до мозъка?! А какво става когато детето просто не носи маската? А когато я изпусне на земята? А когато тя се навлажни? Това по-добре ли е, отколкото детето да пие чай до компютъра вкъщи? Изминаха двадесет години от двадесет и първи век, господин Министър. Компютрите са част от живота, стига да успеем да го съхраним.
Да, децата имат нужда от образование, но временно могат да го получат и в електронна среда. Защото преди всичко децата имат нужда от нас, за да осъществят мечтите си в бъдеще. За дъщерята на Айлин това ще бъде много трудно. Ще бъде ли даден шанс на моя син и други като него да имат щастливо детство и по-добро бъдеще? Това бъдеще, господин Министър, не зависи от формата на обучение през следващите зимни месеци. То зависи от живота, здравето и подкрепата на близките.
Казвате, че дори и да затворим всичко, вирусът няма да изчезне. Да, но можете да спасите животи. Казвате, че не можете да си позволите появата на психическа тревожност у децата. А можете ли да си позволите те да загубят родител?
Това няма ли да предизвика психическа тревожност у тях? Казвате, че е важно децата да почувстват реалната класна стая. Но тя е заменима с виртуална, господин Министър. А майката не е. Как дъщерята на Айлин днес да почувства реално майка си? Или починалите майки и бащи ще влязат като твърде малък процент в статистиката, за да имат значение?
Искрено се надявам да излезете от рамките на тясно установените стари норми и да погледнете на цялостната картина по един много по-разкрепостен начин. Не ръководен от страх, а от разум. От грижа за децата в дългосрочен план.
Животът не свършва в резултат на няколко месеца, прекарани пред компютъра вкъщи. Но много животи вече свършиха в резултат на бездействие и страх да се поеме отговорност. Толкова много животи, че сме в челните позиции по смъртност в Европейския Съюз и света.
Докога?
С уважение, Доктор Галя Бачева
Любяща майка
