Живот от село до върха и обратно. Това е вълнуващия житейски път на един от най-големите български спортисти – перничанинът Йото Йотов. Легендата на българските щанги в момента живее там, откъдето е тръгнал славния му спортен път – пернишкото село Ярджиловци.
Животът на Йото е пълен със символики – от първата самоделна гира, с която тренира напълно сам в родното си село, до статуетка от световното през 1997г., когато сгава спортист на година и с която днес…си подпира вратата у дома.
„Не съм повлиян от Боян Радев, просто в моето родно село дойде треньорът по борба. Бях в четвърти клас, половината клас се записа, както и от горните класове и така започнах да тренирам. Мисля, че борбата много ми помогна по отношение на физическата ми подготовка. Малко късно започнах с вдигане на тежести официално – бях в девети клас. А неофициално след олимпиадата в Москва баща ми ми направи една гира, която още си стои на село, и с нея започнах да тренирам успоредно с борбата. Самоук, но добре се получи“,
разказва скромното си начало световният шампион Йото Йотов.
Преломният момент в спортния му път е олимпиадата в Москва през 1980г. Едва 11-годишен Йото вижда с очите си как Янко Русев става световен шампион. Оттогава се вдъхновява и започва да тренира сам на село.
През 1997г. журналистите го коронясват с титлата „Спортист на годината“
„Тогава направихме едно прекрасно световно първенство, заедно с Георги Гърдев и двамата полски състезатели. Беше едно шоу – така казват журналистите. Красиво състезание, хубаво беше. В кат. до 77 кг., бях качил от 67 кг, здрав бях, добре се чувствах, подготвен бях. С втори опит станах световен шампион – 202,5 кг.“
През 1997г. щангистът от Перник получава една статуетка…
„Сега ми върши много хубава работа. Стои в апартамента и си подпирам вратата да не ми се затваря. Казвам го на много приятели и се смеят. Как може? Защо не я сложиш във витрина? В каква витрина да я слагам!“,
разказва Йото Йотов.
Цитатите саот интервю за предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Ето какво още разказва пернишкият щангист Йот Йотов:
– Знаем, че не обичате шумотевицата и неслучайно сте избрал тихия живот извън големите градове. Разкажете как се чувствате по време на пандемията?
– Отначало беше малко притеснително, неизвестно. После стана много странно да излизаш на улиците и да няма никой. Но се адаптирахме и мисля, че няма проблеми. Всичко е наред и да се надяваме да не се повтаря.
– Как върви животът на село? Как се чувствате в родното Ярджиловци, след като четвърт век сте пътувал по целия свят?
– Наистина е така, пътувал съм. Добре се чувствам. Спортът е до време, няма как цял живот да си състезател и да участваш на състезания. Просто всичко си има край, за съжаление.
– Заработил ли сте толкова от спорта, че да се чувствате спокоен?
– Човек никога не може да бъде спокоен. Прекрасно е, че нашата държава все пак реши да даде пенсии на олимпийските медалисти. Засега това са основните ми доходи, с които преживяваме аз и семейството ми.
– Първо сте започнал със спорта борба в пернишкия регион. Да не сте бил повлиян от легендарния Боян Радев, който е родом от близкото Мошино?
– Не съм повлиян от Боян Радев, просто в моето родно село дойде треньорът по борба. Бях в четвърти клас, половината клас се записа, както и от горните класове и така започнах да тренирам. Мисля, че борбата много ми помогна по отношение на физическата ми подготовка. Малко късно започнах с вдигане на тежести официално – бях в девети клас. А неофициално след олимпиадата в Москва баща ми ми направи една гира, която още си стои на село, и с нея започнах да тренирам успоредно с борбата. Самоук, но добре се получи.
– А защо в крайна сметка избрахте вдигането на тежести?
– От любовта към спорта. Беше 1980 г. на олимпиадата в Москва и не знам по каква причина, тогава съм на 11 години, виждам, че Янко Русев става олимпийски шампион. Оттогава започнах да тренирам самоук на село и се получиха нещата.
– Състезавал сте се и за ЦСКА, и за Левски-Спартак. Такива промени обикновено не са много здравословни…
– Нормално. Аз трябваше да бъда войник в Левски, но генерал Добри Джуров решил друго. Изпратил беше заповед да отида в ЦСКА и това е. Нямаше как да не отида.
– Преминахте при мъжете при прословутата „желязна система“ при Иван Абаджиев. А във въпросните 90-те години настъпи ли демокрация и в тренировъчната зала?
– При Абаджиев за първи път отидох 1987 г. за два месеца като юноша. След това 1988 г. началото започнахме да се готвим за олимпиадата. Беше един много разширен състав, може би около 40 човека. Научил съм много неща от Абаджиев. Има много плюсове, минуси, много хора говорят различно. Хубаво е от всеки треньор човек за себе си да вземе най-доброто, да тренираш така.
– Имаше ли голям стрес на първия си лагер с мъжете? Толкова много звезди, включително и Янко Русев – човекът, който ви е запалил…
– Мисля, че нямаше стрес, защото бях в една стая с Митко Гръблев. Тренирах на един подиум с него, той е прекрасен човек. Първите два-три дни бях притеснен, но момчетата ме приеха много радушно – и Севдалин Маринов, Нено Терзийски и всички други. Нямаше никакви проблеми.
– Имахте ли някоя от онези „малки истории“ с Иван Абаджиев? Мнозина от вас, звездите в щангите, разказват, че са имали спорове с него, други – скандали… А и много хубави моменти.
– Беше през 1997 г., когато той се завърна в щангите… Фактически се разбрахме, защото тогава синът ми беше на една година, да си тренирам в Перник и да ходя в София само на контролни тренировки. Той се съгласи и станах европейски шампион, световен шампион. Това е против неговата система, но на другата година нещата се обърнаха. Пак се бяхме договорили да тренирам тук и само да ходя на контролни. В един момент каза: „Не, не може да тренираш в Перник, трябва да си тук.“ Аз бях човек вече на 29 години и няма как на тази възраст… Тренировката се променя, не може както си на 20 години и тренираш едно, така и на 30 години да тренираш същото. Нещата са много по-различни.
– За вас кой е най-великият щангист на планетата за всички времена и защо?
– Великите са много, но може би най-великият и най-харизматичен си остава Наим Сюлейманоглу или Наим Сюлейманов. Той си е наш, кой каквото иска да говори, но си е наш състезател, тук израсна. Има и Пирос Димас, Кахи Кахиашвили, Халил Мутлу. Това са хора три пъти олимпийски шампиони, по 5-6-7 пъти световни шампиони. Мнението на моите колеги е, че има един Наим и всички останали.
– Познавахте ли го добре?
– Познавах го. Нормално, приятелски отношения. Предимно сме се виждали на състезания – световно, европейско, олимпиада.
– Как се държеше?
– Много добре. Голям човек.
– Смятате ли, че Наим щеше да постигне също тази силна серия, която направи след напускането на България, ако беше останал? Все пак щяха да го хванат промените тук.
– Много труден въпрос, няма как да знам. Отиваш в Турция, там много пари се изсипаха, там и отношението е друго, 70-80 милиона турци са зад гърба ти. Знам, че като Наим вдигаше, в залата бяха само турци с червени знамена. Всички ревяха: „Наим, Наим…“ Това нещо в България много рядко се случва – двама-трима-петима човека в залата и това е. Докато турците са нещо различно. А това наистина помага, защото знаеш, че имаш хора, които са с теб. Когато си сам на подиума на световно първенство, помага.
– Освен Наим, в България може ли да отличите кой е №1?
– Може би Асен Златев, защото беше лишен да участва на три поредни олимпиади – 1984 г., 1988 г. и 1992 г.
– И за трите е бил фаворит на титлата…
– Да, беше и по независещи от него причини, не можа да участва. И е постигнал немалко в спорта. А най-важното е, сега и в бизнеса е добре. Значи правилно съм се ориентирал.
– Два пъти сте втори на олимпийски игри и то във времена, в които в националния ни отбор са се страхували едва ли не да пият Витамин С. Можеше ли да триумфирате с титлата и кога бяхте по-близо до златото – в Барселона 1992 или в Атланта 1996?
– Ако се съди по отношение на тренировката, един месец преди олимпиадата в Барселона, аз вдигах много високи тежести. Мога да кажа, че в Барселона загубих златото, а в Атланта спечелих среброто, защото там беше много силна конкуренцията. Тези 200 кг, които вдигнах на състезанието, ги бях вдигал веднъж на тренировка при лично тегло 82-83 кг. Сваляш 6 кг и вдигаш същото. Наистина тогава радостта ми беше огромна.
Но в Барселона за мен загубих златото. Тогава се получи едно заболяване. Бяхме на един лагер в Унгария два месеца преди олимпиадата. Може би около месец преди състезанието аз постигах много добри резултати – 160 кг в изхвърлянето, 190 кг в изтласкването. Това са много високи постижения. Получи се така, че 10-15 дни след това и аз, и Асен Златев, и Кръстьо Милев се разболяхме. Някакви високи температури, някакви вируси, не знам. Ние си имаме наши теории, но нищо не може да се докаже. Минало-заминало и това е. Участвахме с температура, високи дози пеницилин ни слагаха, но при това състояние няма как човек да участва пълноценно.
– Имате предвид за някаква конспирация?
– Да, точно това имам предвид.
– Тогава опитахте ли се да кажете нещо по темата?
– На кого да кажеш? Няма на кого. Нещата излязоха може би преди пет-шест месеца. В световната федерация много неща излязоха. Вече знаете за какво говоря.
– Все пак кое най-много ви впечатли в тези разкрития?
– За съжаление това е истината и точно тази манипулация, тази корупция започна тогава – 1992-1993 г. Все пак съм бил на върха в световните щанги, състезателите от различни държави си говорим помежду си, негодуваме, но няма какво да направиш.
– Тогава реално започна пренареждането, което Тамаш Аян искаше.
– Абсолютно. Той си правеше, каквото иска. Много милиони отидоха в неговата сметка.
– Имал сте за треньор по време на олимпиадите и Нораир Нурикян, и Янко Русев – разбирахте ли се с тях?
– Във времената, в които тренирахме, се разбирахме. Не съм имал проблеми с треньорите. Между двете олимпиади треньор беше Йордан Иванов. През 1993 г. той направи четирима световни шампиони на първенството в Мелбърн. Опитваше се да работи с всеки индивидуално, мислеше, разсъждаваше. Мога да кажа, че с него най-добре съм се разбирал.
– Разкажете за трите си световни титли – кога беше най-трудно?
– Най-трудната ми победа беше през 1991 г., защото беше първата титла, по-млад бях от моите съперници. В изхвърлянето ме повеждат с 5 кг и правят двамата световен рекорд. Много трудно ми беше в изтласкването, но бях добре подготвен.
– Журналистите ви коронясаха за „Спортист на годината“ през 1997 г. Тогава ли наистина бяхте на топ ниво?
– През 1997 г. направихме едно прекрасно световно първенство, заедно с Георги Гърдев и двамата полски състезатели. Беше едно шоу – така казват вашите колеги, журналистите. Красиво състезание, хубаво беше. В кат. до 77 кг., бях качил от 67 кг, здрав бях, добре се чувствах, подготвен бях. С втори опит станах световен шампион – 202,5 кг.
– През 1997 г. случи ли с материална награда?
– Получих една статуетка и сега ми върши много хубава работа. Стои в апартамента и си подпирам вратата да не ми се затваря. Казвам го на много приятели и се смеят. Как може? Защо не я сложиш във витрина? В каква витрина да я слагам!
– Тогава подгласник втора остана великата Стефка Костадинова.
– Да, и трето място за Златан Ванев. Славни години за българския спорт. Трима световни шампиони само в щангите. А през последните десет години в целия спорт не можем да ги направим… Само Иво Ангелов и Тайбе Юсеин. Ако изпускам някого, моля за извинение.
– Защо решихте да вземете хърватски паспорт?
– До настъпването на 2000 г. бях състезател на Миньор (Перник). Получавах си заплата, всичко беше точно. Но 2000 г. не знам какво стана, нямаше ли пари, но ми казаха, че няма. Оттогава заплата – няма. Нов век – няма пари! Добре, трябва да се оправям. Бях и треньор в Холандия, а треньорът на националния отбор на Хърватия ми беше приятел – Божко. Каза ми: „Идвай при нас. Нова държава и хора като теб ни трябват. Дори и да не се състезаваш, няма проблеми да вземеш гражданство.“ Така се получи. Каза да тренирам, да участвам на европейски, на световни, да помагам, колкото да се вземат някакви точки за олимпиадата. Бях вече на години, с големия спорт приключих още 1998 г., след като с Абаджиев не се разбрахме да се готвя за световното първенство. Просто започнах с приятели, където имаше състезания ме канеха, участвах по турнири и това е. Вече самостоятелно се оправях.
– Хърватия донесе късмет на Николай Пешалов, който стана олимпийски шампион за тази страна, но за вас тя е единствена „черна страница“, единственият допинг скандал. Какво се случи тогава?
– Нищо не се получи. Колкото и да обжалваш, няма връщане назад. Когато отидох в Хърватия, трябваше да се плати някакъв трансфер за мен, за да се получи благословията на споменатия г-н Аян. Обаче не ги платихме тези трансфери. Дори в България ми беше намеквано, че аз трябва лично да говоря с него, за да получа благословията му. Плащаш някаква сума, получаваш неговата благословия и нямаш никакви проблеми да участваш. В щангите това е начин да те спрат. Най-лесно е това – изпращат ти контрола, казват, че е позитивен и това е. На кого ще се оплакваш?
– Остана впечатление, че сте встрани от братоубийствените войни, които се разиграваха в родните щанги.
– Не знам защо са тези неща. Постоянно някой събира подписи да прави събрание, нова федерация… Много хора се изпокараха. Хора, които са били дълги години в една стая, тренирали са на един подиум. Заедно сме били, а сега се карат за кокала. Не ми харесват тези неща, но няма какво да се направи.
С Неделчо Колев, президентът на сегашната федерация, сме добри приятели. Подкрепям го, не се притеснявам да го кажа. Помогна човекът, за да оцелеем, да ни има в Перник като спорт. Ако се сметнат резултати от световни, европейски първенства и олимпийски игри, ние сме много над другите. Не е хубаво да го казвам, но в пернишките щанги имаме 10-11 световни титли! Велики имена – Валентин Христов, Гълъбин Боевски, Стефан Георгиев, Андрей Иванов!
– Заложихте на треньорската кариера – съжалявате ли? Казват, че сте човек-оркестър в пернишкия клуб.
– Да, дори бях и състезател преди години. И състезател, и треньор, и всичко бях. Може да се каже, че ми е хоби. Когато нямам други ангажименти, аз съм всеки ден в залата. Който дойде е добре дошъл. Пари не получавам, но това си ми е хоби. От щангите няма отърване до живот! Само да сме здрави!
– А има ли талантливи момчета?
– Намират се, но повечето идват за месец-два, заминават, в едната зала, в другата, но нека се движат момчетата.
– Останаха ли цели, амбиции, мишени в живота или всичко е повече хоби вече?
– Повече хоби и мечти най-вече за здраве, за късмет.
– Виждате ли как българският спорт ще си върне макар и част от позициите или не е възможно?
– Много трудно, ако се сравнява какво беше на олимпиадата в Сеул. За мен е големият спорт – световно първенство и олимпийски игри. И то първо и второ място. Някой спечелил бронз на европейското – не е кой знае какво постижение, макар че трудят се хората, работят. Но едно време имаше лозунги в залата: „В спорта има само едно ниво – световно и олимпийско.“
Сега вече няма нищо.
Източник: corner.dir.bg
