Здравка Евтимова: Приех православието и синът ми се излекува

Приех православието и след дни синът ми се излекува, казва писателката Здравка Евтимова в инетрюв за вестник Стандарт.

– Какво лично за Вас са празниците Цветница и Великден?

– Тези празници са едно малко тържество на обичта, те са също пространство и територия на щастието. Затова се надявам във всеки дом на хора, вярващи в тези празници, да дойде радостта и всеки един от членовете на семейството да бъде докоснат от радост и да изпита красиво вълнение за предстоящото щастливо събитие. И наистина вярвам, че такива щастливи събития ще дойдат в домовете ни.

– Вие вярваща ли сте?

– Да. Приех православието на 26 октомври, Димитровден, през 2010 г. в църквата „Свети Димитър“ в Брюксел, отец Димитър ме кръсти. Това се случи по конкретен повод, който накрая имаше щастлива развръзка за мен – големият ми син претърпя операция, бяхме се отчаяли, че може да го загубим. В този период моя приятелка, която живее във Франция, ми изпрати кръстче от Арл и ми каза, че може би онова, което науката не може, една по-голяма сила ще успее да го направи. След като се кръстих, може би бе случайност, но тежката и мъчителна температура на сина ми спадна. Синът ми се оправи, вече е баща на две деца, главен лекар на болница. Но аз съм вярваща не само, защото това се е случило, а защото аз съм по-готова да подпомогна страдащия. Някак си страданието придоби едно измерение на съпричастност и се превърна в своеобразна стъпка към радостта. След като приех християнството, ми се струва, че страданието наистина е стъпка и вход към един живот, изпълнен с увереност и щастие. А това щастие стеснява територията на болката.

– За втори път посрещаме Възкресение в период на пандемия. Нещо промени ли у нас тази ситуация?

– Не е възможно да не промени. Може би за първи път осъзнаваме, че нашето собствено здраве е всъщност здравето на околните. И че човек, както казва и Джон Дън, не е самотен остров. И ако предпазваме себе си, предпазваме другите. А ако другите предпазват своите домове, предпазват нашия дом. Човешката общност не се основава на стремеж към лек и щастлив живот. Основата, на която се гради обществото на хората, е отговорността. И твоята лична, и пред партньора, и пред организацията, за която работиш. Наистина тази пандемия е и продължава да бъде един тежък урок по отговорност.

– Имаше много заигравки със страховете на хората. По-уплашени ли сме?

– Това е неизбежно. Когато човек се сблъска с неизвестността, в съзнанието му не се появяват представи за край и бряг. Няма край, няма брегове. Именно затова някои хора си позволяват да експлоатират неизвестността. Но какво правят всъщност – те експлоатират себе си и своя отказ от себесъхранение. Да, аз мисля, че нивото на страха може би се е повишило, след като ставаме свидетели на новите мутации на вируса, на новите щамове. Нашият страх не е безпочвен, но точно това е начинът да се освободим от страха. Когато успеем да анализираме причината, поради която се страхуваме, бихме могли да изберем един по-рационален път за постигане на здрава почва. А също така и на здрав живот.

– Направиха ли ни мерките по-несвободни и по-податливи на това да бъдем ограничавани?

– Във всеки отделен човек степента на усещане за ограничения е различна. Но аз мисля, че ако се касае за здравето на цялостния човешки организъм, тези мерки са единствената възможност да съхраним здравето на хората. То се постига с цената на известни ограничения, но нима нещо в живота се постига без да се ограничаваш? Нима когато учиш не се ограничаваш от удоволствия, които би могъл да преживееш, а вместо това се заравяш в томове литература? Всяко постижение има своята цена. И само подготвеният човек, този, който притежава воля и разбиране за сложността на проблема, може да превърне тези ограничения не само в стъпало към добруването, а и в стъпало към нови открития в света. И смятам, че след тези мерки ще се родят много стилно написани литературни произведения, музикални произведения. Страданието, вярвам, е една стъпка към постигане на свобода. Ограничението пък е елемент на страдание. Макар че то е необходимо и то е цената, за да съхраним човечеството в един мъдър и по-добър вид. Да се превърнем в човешка общност, в която нивото на разбиране за болката на другия е по-високо.

– Страданието е една от темите на Вашия разказ „Кръв от къртица“. В момента всеки има ли мъка и нож в ръката?

– Това последно изречение на разказа винаги ме е стряскало, но аз го написах и не съм искала да го променям, макар че понякога редакторите са ми казвали: „Това изречение трябва да отпадне“. Но аз винаги съм отказвала, защото този нож в ръката, който имаме, за мен има две тълкувания. От една страна, с него ние може да нападнем човек, но можем и да спасим човек. И от нашата воля, нашия духовен строй, нашето разбиране за живота зависи как ще използваме този нож. Тоест, ние сами сме творци на живота си, творци на нашите пропасти и на нашите триумфи. И от нас зависи накъде ще се насочим.

– А Вие лично как се борите със своите страхове?

– Аз имам едно-единствено средство да се боря със страха – това е натоварване с много работа. Като понякога, когато страхът е много голям, правя много тежки преводи от български на английски или обратно. Актът на извършване на превод има способността да изсмуква всички останали чувства, усещани от теб, дори и болката. Това е първият начин – когато превеждам нещо много тежко, което изисква много висока концентрация, многобройни проверки на всяка отделна фраза, на предлог, на точно подбран модален глагол, за да се запази степента на настоятелност в текста. Това е първото ми средство за борба със страха. Другото ми средство е да отивам на едно много диво място недалеч от Радомир, обрасло с много диви растения, диви джанки. И третото, може би най-успешно средство за борба със страха, е да прекарвам време с моите внучета. Тогава животът придобива своеобразното измерение на сияние. Трудно е да го обясня, но когато контактуваш с младия живот, с едни усмихнати лица на деца, тогава страхът се превръща по-скоро в един танцуващ облак, който си отива от небето.

– Какво написахте за пандемията, изкуши ли Ви с нещо?

– Аз написах два разказа. Единия го подарих на издателите на „Площад „Славейков“ и прекрасната поетеса Силвия Недкова, която бе така добра да ми подари стих от своето стихотворение „Човекът от отсрещната страна“ за заглавие на моя роман, който в САЩ излезе под заглавие „Можеш да се усмихваш в сряда“. За тях аз написах един разказ, който се казва „Гара „Метал“. А след това написах още един разказ за читателите на сайта Офнюз. Не знам дали ще дойдат при мен други такива разкази. Човек никога не знае какво идва при него, когато пише. Това е най-щастливият момент в писането – че то е неочаквано, даже много по-неочаквано от самия живот. В ежедневието аз знам какво трябва да направя, знам кога е влакът ми за Перник, но писането е изненада, която може да бъде сравнена само с дългото очакване да се роди едно хубаво дете.

Share Button

Коментари

коментара

Посетете водещата страница на: