Сто години от рождението на пернишкия поет Добри Жотев: Никога не ще сте верни другиму, на себе си не бъдете ли верни

…никога не ще сте верни другиму, на себе си не бъдете ли верни.

На 24 януари  се навършват точно сто години от рождението на един пернишки поет – Добри Жотев. Името му не е на първа страница днес – впрочем така беше и приживе, но стиховете му дишат. Такъв поет не може лесно да бъде забравен.

Помним го заради свободата и оригиналността на поезията му, заради нестандартното му бохемство, заради неподкупната гражданска съвест и хуманизъм. В знаменитата „Велика редакция“ в издателство “Народна младеж“ около него са се събирали по-младите с по 12 – 15 години Владимир Башев, Андрей Германов, Ефтим Ефтимов, Дамян Дамянов, Власо Власов, Любомир Левчев, Иван Динков, Константин Павлов, Първан Стефанов … Там бай Добри е раздавал като просфора в селска църква човещината и дарбата си.

Фамилното име Жотев е нещо като литературен псевдоним, който поетът присвоява от дядо си по майчина линия Жота, в чийто дом е отраснал. Родното му село Радуй с красивите планини наоколо е може би първото му училище по поезия. Учи в родното си село, в Перник и в София, посвещава целия си жизнен път на литературата. Автор е на любовна лирика, сатирични поеми, разкази, произведения за деца и пиеси. Творбите му са преведени на английски, френски, руски, арменски, китайски. Комедията му „Обличането на Венера“ е играна в Сатиричния театър в София и реализирана в телевизионна адаптация. Още през 60-те години на ХХ век Добри Жотев поставя въпроси, свързани с настъпването на новата технологична епоха в стихосбирките „От дявола до кибернета“ и „Среща с кибернета“.

ФЕНИКС

На мъртвите очите не затваряйте!

Те бяха с нас.
Добро и зло видяха.
Но не това,
но не това,
което искаха да видят.
О, щом очите им
сами не се затварят,
те жадни са
невиденото приживе
дори в смъртта,
дори в смъртта
да видят!

На мъртвите очите не затваряйте!

СТИХОВЕ ЗА НЕВИННИТЕ

Е, Хомо Сапиенс, каква я свърши?
Не виждаш ли –
апокалипсиса очаква знак.

Тогава докога ще се укриваш
зад своята абстракция –
човечество?
Не, ти си този, който е призван
да бъде вместо подсъдим
всевластен съдия.

А може би се смяташ твърде слаб?
Навярно, щом си позволил
да те грози самоизгаряне.
И все пак, силата си знаеш ли?
Изглежда – не?
Или пък – да?
Добре, добре, сега ще проверя!

Аз, авторът на тия стихове,
отхвърлям лудостта хилядолетна,
наречена “Невинен съм!”
и я заменям със “Виновен съм!”

Разбира се, едничка лястовица
не прави пролет.
И тъкмо затова очаквам
да чуя милиарди гласове.

Е, Хомо сапиенс! Дерзай!
…Останалото няма да е трудно –
невинните ще бъдат вързани!

БАЛАДА ЗА ЕДИНАКА

Изсмука слънцето снега от урвите.
Пропъди на веявиците воя.
Дъхти на пръст, на размразена пръст,
на корени, на злак, Вълчице моя!

Усещаш ли?… В земята бродят сокове.
По жилите пробягват жадни тръпки.
Бъди добра – не ме оставяй сам,
сред нощите ме мамят чужди стъпки.
А идат нощи, нощи! Неочаквано
замайват ноздрите нивя орани.
Далечно биле с неусещан дъх
гори гърдите като прясна рана.

Не чуваш ли? От бездната на нощите
долитат гласове. Зове усоя,
зоват листа. Не ме оставяй сам,
не ме оставяй сам, Вълчице моя!
В такива нощи сплетените повици
притягат гърлото ми в огнен спазъм,
изтръгват вой, сто века неумрял,
изтръгват зов, сто века неизказан.
На моя зов вълчица нейде в тъмното
отвръща премаляла и ме мами.
Отвръща друга, трета… И към тях
като насън повежда ме кръвта ми.

Тогава ти ме спри с милувки-мълнии!
Не спра ли, оглушал от повика и воя,
при себе си със нокти ме задръж,
със зъби ме задръж, Вълчице моя!

СИЛА

– Ти в душата ми вече не си.
Не търси за милувка лицето!
Не търси!
– Аз не търся, търсят ръцете!

– Да, разбирам как много боли.
Но недей, не моли празнотата!
Не моли!
– Аз не моля, молят устата.

– И не чакай със жадни очи!
И не питай за мене, не питай!
Не плачи!
– Аз ли плача? Плачат очите.

БАЛАДА ЗА ОЖИДАНЕТО

И все навръх, на Новата година,
и все, когато вдигнем весел тост,
в душата идва спомен неповикан,
еднакво и величествен, и прост.
Среднощ. Покой пред сурвата година,
покой бездънен, както вечността.
И дядо, бос, в ръцете с празна крина
сред стаята мълчи с безмълвността.
В огнището гори огромен дънер.
Играе в сенки ниския таван.
Дъхти на пруст, на размразени тръни,
на ръжен хляб, на слама и тамян.
А вън запяват: „Сурвата година,
да дава бог без мяра и безчет,
да има челяд, ябълки в градина,
сребро и злато, вино, смях и мед.”
И става песен снежната пустиня
до небосвода леден, зведоок.
И дядо, вслушан, все така застинал,
издига тръпнещ глас: „Да дава бог!”

В очите му ожидането пламва
и с пламък, неугаснал векове,
ожида хубост, радост неживяна,
и моли, и заклева, и зове.
И расне той, ръцете си протегнал,
от вечното ожидане огрян.
На раменете му огромни тегне
и се разпада ниският таван.
И расне той, с дихание горещо
обгаря ледения полумрак,
далечните звезди досяга с плeщи.
Но под звездите тясно му е пак.
Просторите заслушани разсякъл,
гласът му като съвест е дълбок.
И след гласа му безконечно ехо
поема по света: „Да дава бог!”
„Да дава бог!” – надигат глас чукари.
„Да дава бог!” – надигат глас поля.
И тътне глухо с тях и проговаря
скованата ожидаща земя.

Ех, дядо мой, в ръцете с празна крина,
пред мен си пак – все жив, тревожен гост.
… И все навръх на Новата година,
и все когато вдигнем весел тост…

Share Button

Коментари

коментара

Посетете водещата страница на:

Бъди първи, който ще коментира

Коментирай

E-mail адресът Ви няма да бъде публикуван