На 8-и март пернишката поулярна писателка Здравка Евтимова гостува на Дарик радио. ZaPernik.com набра нейното интервю и го предлага на читателите си. Тя разказва за разказа „Стопанката“, той е от сборника „Пернишки разкази“, коронавирус, острова на самотата и словото й на паметника на Апостола Васил Левски от тази година.
Със Здравка Евтимова разговаря Теодора Симова от Дарик радио:
Какво е небето без жена?
Може би това е едно пространство безкрайно и плашещо, като образа на жената и тази на майката, при която изпитвайки страх, тревога отиваме, или когато сме щастливи и отиваме да направим нея щастлива.
Без майката, небето е едно очакване да се появи майка в живота ти, човек, с който можеш всичко да споделиш, когато си слаб – да получиш смелост, когато си щастлив – да споделиш това щастие на всички хора.
Кога една жена и майка става стопанка на небето на един мъж?
О. Това е труден за мен въпрос. Всяка жена има свой собствен отговор. Може би едно е общо: да се превърнеш в част от живота, мислите и съзнанието и в част от стремежите на човека, с който живееш и да си мислиш, че вселената не може да сътвори други като него. Толкова добър и толкова дразнещ, но да бъде всичко за вас.
В разказа Ви „Стопанката“ от „Пернишки разкази“, героинята Ви вижда широко и светло своя любим, дори да е сив капак над повяхващо поле?
Сега особено светлината на тази опасност , която е надвиснала над нас с коронавируса – това означава много по-голяма отговорност към близкия човек, към хората, които обичаме, да съхраняваме здравето им, да съхраняваме спокойствието им, като се стремим с нашата женска търпимост да увеличим своята търпимост, за да може вкъщи да е едно гнездо, едно спокойно място, където ще можем разумно да вземаме решение как да се предпазваме от заболяването. Да не излагаме обичните си хора поне вкъщи на дразнене, на забележки, а ако съществува повод за дразнене, да я превърнем в една шега.
А как една жена се научава да разбира от небе?
Аз смятам, че тя не се научава, тя се ражда с разбиране за небе. Може би един от синонимите на небето е жена. Както небето може да бъде слънчево и щастливо – небе, което ражда пролет, както една жена ражда радост, то може да бъде покрито с облаци, да има градушки, гръмотевици, когато дамата прави, когато е много гневна. Затова нека да бъдем добродушни както към мъжете, които са всичко за нас, така и за нашите приятелки, с които работим, нашите колеги, за да можем да дадем от себе си едно щастливо небе на хората, които обичаме и познаваме.
Кое е по-важното – да има кой да ти залепи обувката или да има кой да ти купи нова?
Отново зависи от това, какво поставяме на първо място. Защо да я залепи, тъй като можем заедно с обичания човек да работим да купим нови обувки на всички? Но фигуративно погледнато, когато имате до себе си човек, който вместо да Ви прави комплимент, Ви донесе топла чаша с чай, след дългия ремонтен ден, това не е залепена обувка, а не чифт безкрайно скъпи обувки, това е един момент обич, без гръмки лозунги и словословия. Една хубава чаша чай за мен е неподправената обич.
Кога е удобна тясната обувка на самотата?
Тясната обувка на самотата е нещо, което винаги е било с мен. Аз за разлика от други хора обичам самотата. Когато близките ми хора ги нямам, аз виждам колко много ги ценя и как живота ми без тях няма смисъл. Самотата за мен е остров, където мога да оценя измерението ,дълбочината която имам в живота си, както и затрудненията, които изпитвам, опасностите, но винаги самотата е пространство, където мога да поема определена посока и решение. Това е свободата, която ми дава възможност да обмисля накъде да тръгна и какво решение да взема.
В разказа „Бодливия жив плет“ говорите за дядо , който чете упорито вечер книги, които бабата е ръсила със светена вода, защото ако някой разбере, че човека си губи времето с букви и думи, ще го съсипят от подигравки, това така ли беше?
Имаше нещо вярно в това. Моят дядо Здравко четеше изключително много. Беше се затрупал от книги. Както от български автори, така и от немски и английски. Ние го питахме какво чете , а той отказваше да коментира. Каквото и да четеше, по изражението на лицето му можеше да се познае какво мисли за прочетеното. Беше много мълчалив човек. Имаше 9 внука. Мен ме обичаше най-много, защото носех неговото име. Мен научи да присаждам дървета. Другите – не. Той избягваше да приказва. Не беше човек на говоренето. Ако нещо ви каже, търсете 10 дълбочини в това, което ви е казал. Малко ме беше страх от него. Имаше проницателни сини очи. Оттам имам страх към сини очи. Майка ми също имаше сини очи, но нейните бяха топли, за разлика от неговите.
Ако дядо не четеше, вдигаше температура?
Да. Когато той не четеше, с типичното му мълчание се отделяше и имах чувството, че е болен и ходехме на пръсти, за да не го нервираме, защото неговата тишина беше пълна с прочетеното от книгите. Само понякога казваше: „Ах, това е хубаво“, и аз ходех да видя кое е толкова хубаво. Четеше Стефан Цвай. И аз го прочетох и го питах кое толкова хубаво. Той ми каза: „Чети, ще видиш, в книгата има за всеки човек хубаво“. Само това ми каза.
Заигравате с имената и в произведенията и в личния живот. Скоро беше имен ден на вашият съпруг…?
Аз нямам време за писане, което е жалко. Това е положението на 99.99% на всички български автори. Когато имам време за писане, имената на героите са ми такива, че да не ги забравям. Това е причината. То не е заиграване, а чисто практическа стъпка. Повечето героини се казват Ана защото това име много ми харесва.Няма никаква близка Ана до мен, просто добре ми звучи. Когато отивах в чужбина и никой не можеше да произнесе името ми и ми викаха Ана. Стори ми се, че ми хареса това име. Харесвам и други имена, но това не мога да забравя по никой начин. От мъжките имена се опитвам като си мисля за някого да го наричам по име. Наричам го с име , което или харесвам или не. После го променям. Понякога , за да не обидя човек, за когото съм писала или да не се издам, че харесвам много човек му сменям името, но някъде се казва, че не съм го сменила. Трябва много внимателно да редактирам, но се получават тези грешки.
Името Васил отекна на паметника на Апостола във вашето слово, което разтърси мнозина. Бяхте разкритикувана и хвалена за думите ви. Баща ви е Васил. Малкия ви син е Васил?
Да. Аз това име много го харесвам. Баща ми казва: „Внимавай, гледай това дете да стане свестен човек, защото за Апостола на свободата, Васил Петлешков, заслужават своето име, нека и той да бъде свестен човек“. Баща ми не беше по думите много, но дума без постъпка за него не съществуваше.
Много хора ви срещат по улицата и ви спират, за да ви поздравят за думите, които изрекохте за Апостола Васил Левски…
Да, случвало ми се е да ме поздравят, случвало ми се е да ме критикуват. Една моя колежка ме критикува, за което и благодарих. Аз и благодарих за нейната откритост и й казах ако види нещо в моето поведение да ми каже, за да й го спестявам. Защото всеки човек има проблеми. Аз ако не мога да бъда част от решението на проблема, нека да не бъда част от самия проблем. Не съм чела нито похвалите, нито критиките, защото след свършен факт каквото и да е… вече е минало. Ще ми се да мисля занапред. Да остана с това, което работя и в ежедневието и в тези малки острови на самота, в което попадам.
Един Васил е главен герой на бъдещ ваш роман?
Да. Редактирам го за издателство „Жанет-45“. Разговаряла съм с моята издателка Божана Апостолова. Тя е една много сърцата българка. Благодаря й за подкрепата през годините. Толкова много български автори е издала. Много от нейните автори са й благодарни и могат да й кажат „мамо“, защото тя умее да те гали с перце. Когато заслужаш ще те разтърси, но като заслужаващ ще ти каже едно такова „Добре, добре“. Аз много ценя това „Добре“ на Божана Апостолова.
Какво ще научим за Васил в романа?
Нека да го редактирам докрай. Смятам, че до месец-два ще бъде редактиран.