След 8 часа шофиране, след като вече бях изслушала всичката си музика (поне три пъти), си намерих стопаджия. Спрях няколко метра след него, а той бавно бавно взе да се приближава към колата. Когато отвори врата първите му думи бяха „Здравей, от три часа те чакам“. Усмихнах се и му отговорих „Аз пък цял ден те чакам. Скачай!“ 🙂
Човекът беше страшно интересна личност. Роден в Израел, живял в Дания, Америка, Испания и Мексико. Къде отиваше ли? От Мексико до Индия на стоп. Защо ли? Защото много хора били правили същото и защо и той да не го направи. За колко време? За общо 6 месеца, но до момента беше пътувал вече 4… с една раничка и огромна усмивка.
Оказа се, че пътува без пари, спи на палатка в парковете или покрай пътя ако осъмне на стопа. Пол (така се казваше) минаваше през България, за да изненада баща си (българин), който не беше виждал от пет години. Трябваше да стигне до Разград, но беше късно за стоп от София, за това искаше да го оставя в някой парк, където да си опъне палатката и да пренощува. Мислише си да се качи на нощния влак, но нямаше пари и предпочиташе да изчака до сутринта.
По пътя не спряхме да говорим за живота, за пътешествията, за хората, за природата, за всичко… Попитах го „Коя е най- красивата страна, в която си бил?“, а той без да се замисли отговори „Има хиляди места по света, но само в две от тях се чувствам наистина у дома – Мексико и България“. В крайна сметка неусетно минахме границата и стигнахме до София.
Вече не усещах часовете зад волана. Оставих на гарата, купих му бира и билет за Разград и му пожелах успех, а той ми се усмихна и ми каза „И как няма да се чувстваш у дома, като най-добрите хора на земята живеят в България“…