„Веднъж пих кафе със съпруга ми . . . Кафенето беше евтино и неприятно, а кафето безвкусно и хладно. Но съпругът ми беше млад и красив и аз го обичах ужасно много.
В тази сутрин носех старото си палто, което мразех толкова много, че обвинявах него за всичките си неволи в живота. Караше ме да се чувствам грозна и дебела, а на всичкото отгоре и не топлеше.
Пих гадното кафе на малки глътки и гледах мъжа си. Той ме обичаше и това личеше дори в погледа му. И аз го обичах . . . Нямате представа колко много.
Мечтаех си един ден да се гледаме по същия начин, но в някой хубав ресторант, а аз да изглеждам стилна и красива. За него, разбира се.
Съпругът ми почина млад и също толкова красив, колкото в онзи ден, в който пихме евтино кафе. Аз останах сама.
През следващите години изпих стотици кафета в най-различни заведения. Имах дрехи, наистина много дрехи и почти бях изтрила спомена за онова палто, което съсипваше живота ми. Но всеки път, когато отпивах от топлата напитка, си мечтаех да нося грозното си старо палто и да пия гадно кафе, стига да съм с него.
Тогава разбрах, че съм имала целия свят, а сега, когато имам пари, съм гола и беднa.“
Мая Илиева