Пернишката писателка Здравка Евтимова, която наскоро се прочу сразказа си „Кръв от къптица“, поместен в учебниците по литература в Америка, даде интервю за вестник „Дума“, в което разкрива още подробности от живота си, как пише и кое я е подтикнало да напише разказа си.
Сюжетите за знаменитите кримки на Агата Кристи се появявали в съзнанието й, докато миела чиниите вкъщи. Кога и как „виждате“ идеите за вашите разкази и романи, г-жо Евтимова?
– В главата ми непрекъснато нахлуват разни истории. Все едно там има човек, говорещ нещо. Тъй като тези истории не ме оставят на мира, веднага излизам навън и вървя бързо – така се отървавам от напрежението. После сядам и това, което дойде първо, го пиша. Трябва да разкажа историите, за да ме оставят на спокойствие. Иначе ме тормозят. Това е много вредно, защото пречи на работата, на отношенията ми в семейството.
– Кога ви дойде идеята за разказа „Кръв от къртица“?
– Това е тъжен разказ. Любимата ми баба Трайка – майката на мама, се разболя много тежко и преживях страданието й ужасно. Баба си отиде. Тогава седнах и написах няколко разказа, „Кръв от къртица“ беше един от тях.
– Как разбрахте, че този разказ ще бъде публикуван в американски учебник по литература за 8 клас?
– Изпратих „Кръв от къртица“ заедно с разказа „Васил“ в „Антиок Ривю“ – американско литературно списание, издавано от университета „Антиок“. „Васил“ по-бързо намери реализация – БиБиСи го включи в селекцията си, съдържаща разкази от цял свят, за един конкурс. След време оттам ми се обадиха, че е сред десетте наградени творби. Минаха пет години и ми звъннаха от американското издателство „Нортън“, специализирано за философска литература, есета и нетипични разкази. Казаха ми: създаваме антология, която ще издадем, съгласна ли сте да включим вашия разказ „Кръв от къртица“. Две седмици мислих и се съгласих. През февруари 2018 пак ми звъннаха – попитаха дали съм съгласна този разказ да бъде публикуван в учебник по литература за 8 клас. Отговорих „да“.
– По този повод имаше ли реакция от български издателства, от съставители на учебници?
– Имам голяма подкрепа от моята издателка Божана Апостолова. През 2003 г. отидох при нея, за да й дам романа си „Четвъртък“. Тогава бяха трудни години. Имах пари колкото да пътувам до Пловдив, да се върна и да хапна една голяма баничка с боза. Божана ме покани в ресторант, поръча печено агнешко, което много ми хареса, бях умряла от глад. Това бе най-вкусното нещо, което съм яла в живота си. Казах й: „Като забогатея, ще те поканя на такъв обяд.“
– Поканихте ли я?
– Поканих я, но тя изпи само един фреш. Ще я поканя пак, ще я държа гладна три часа и ще поръчам обяда.
– Реакцията на Божана Апостолова по случая „онзи разказ в американския учебник“ каква беше?
– Тя ми се обади веднага, щом новината гръмна. Преди години беше издала книгата „Кръв от къртица“ и други разкази“. Сега се обади и попита: „Имаш ли го този разказ в стария си лаптоп, искам да преиздам онази книга с нова корица“. Но старият лаптоп не пожела да сработи.
– А вашият талант кога сработи?
– Като ученичка публикувах разкази в пернишки вестници. Бях в софийската Английска гимназия и в едно междучасие занесох един разказ в сп.“Родна реч“. Имах късмета да попадна на поета Георги Константинов, който беше редактор там и ме посрещна много топло. Разказът бе публикуван доста бързо.
– С други талантливи творци срещна ли ви съдбата?
– Имах удоволствието да работя с Весела Люцканова, тя бе редактор на моя книга. С проф. Боян Биолчев се запознах отдавна – тогава беше асистент в СУ „Св. Кл. Охридски“ и редактор на университетско литературно издание. Оставях му разказите си, написани на ръка, и той ми слагаше бележка „носи още“. Давах мои разкази на Станка Пенчева в сп.“Отечество“, на Мирон Иванов в „Стършел“. Редактор ми бе и Димитър Шумналиев, на когото също дължа благодарност. Животът ме е срещал с хора, които са се държали с мен изключително почтено, бяха много добронамерени. Те са пример как трябва да се държа с по-младите автори, чиито текстове издават заряда им, потенциала им.
– А текстът говори много повече от човека, нали?
– Човекът може да сваля звезди от небето, да ви подари море на думи, но като видите текста му, в него няма нито море, нито звезди. Човекът може да заеква, или да се запъва, изказвайки мислите си, но като прочетеш текста му, се оказва, че в него има не само звезди, а цяла вселена и на такъв човек трябва не само ръка да подадеш, а и на гръб до Черни връх да го качиш. Дано младите литературни таланти имат късмета да не се прекършат, да продължават да пишат, макар че това не се отплаща финансово. Както ни е залюляло, така ще ни люлее до края.
– Животът в България добре ли ни люлее?
– Точно животът в България, който е изпълнен с изпитания, с трудности и с най-различни превратности, е най-благоприятното време за пишещия. Не е нужно да измисляш. Всяка трудност може да се превърне не само в разказ, а и в роман, в история, която окриля идните поколения, ако е написана добре, ако се е превърнала в част от кръвоносната система на твореца. Представете си какво би било, ако всичко ви е пълно и равно…
– На гражданите от доста европейски държави им е равно и пълно, но май не се оплакват.
– Когато работих в Брюксел, имах приятелки психоаналитици. Една от тях, Клодел, ми каза веднъж: „Мъжът ми не ме целуна сутринта, много съм потисната“. Беше в дълбок потрес. Отговорих: „Като не те е целунал той, защо ти не го целунеш?!“ А тя: „Това би било нахалство от моя страна.“ Та така…
– А вие сте целуната от Господ, дарил ви е с таланта да пишете чудесно.
– Не искам да нарека писането болестно състояние, то е изход, през който енергията на пишещия излиза, иначе би се превърнала в гангрена. Писането е начин да не се получи загнояване в организма. За писателите думите са както за пушача цигарите, както за наркомана дозата, както за бебето майчиното мляко.
– Чий ген сте наследили? Имате ли в рода си човек, който е писал добре?
– В рода ми не сме имали писатели. Баба ми по бащина линия – Лазарина, не можеше да чете дългите думи, четеше двусрични, трибуквени, четирибуквени. Имах книга с приказките на Вилхелм Хауф. Тя гледаше картинките, виждаше по някоя дума тук-там и започваше да ми разказва съответната приказка. Не бях гениално дете, но доста рано се научих да чета и й казах: Бабо, тук пише съвсем друго, ти какво ми четеш! А тя отговаряше: „Абе ти кого познаваш – мене ли, или книгите?“. Теб познавам, бабо. „Тогава ще вярваш на мен.“ От баба зная, че братът на баща й бил поп и много речовит мъж. И на баба, и на баща ми им отиваше да говорят, речовити бяха. Татко ми каза веднъж: „Сега ще ти дам българската азбука, тя знае всички приказки на света.“ Даде ми я, гледах, гледах, тя нищо не разказва. Настоях му: „Хайде, ти ми разказвай приказките.“ И той, лека-полека, започна да ме учи на буквите, научи ме да чета. И така, научих се да чета, а татко и баба се отърваха от мен.
– От кое нещо в живота си вие искате да се отървете?
– Доста притеснителна съм. Винаги ми се е искало да се отърва от притеснителността си, но не мога. Когато съм сред много хора, се чувствам неловко. Може би затова харесвам професията си – преводач съм. Преводачът е глас, който не трябва да привлича вниманието към себе си, трябва да превежда коректно, своевременно, гладко и да не прави грешки. Тази професия ми приляга. Когато пиша, съм далече от другите и не е нужно да се изправям пред много хора.
– Има ли притеснителни хора сред българските политици?
– Свободното ми време е изключително малко и не мога да наблюдавам как се държат те. Чета новините много бързо, по телевизията не гледам конкретните личности и поради това нямам мнение за тях. Принципно не изпитвам неприязън към никого от известните български политици.
– Канили ли са ви да се включите в политиката?
– Не членувам в никоя партия и винаги съм заявявала, че за мен партиите са нещо необходимо, че уважавам тези, които правят нещо добро за България. За да се занимава с политика, човек трябва да има повече енергия, аз нямам такава.
– Има ли партия, която сега прави нещо добро за България?
– Иска ми се многото български партии да постигнат единство в името на националната кауза. Това може би е много утопично и романтично, но продължавам да вярвам, че такъв момент ще настъпи.
– Имате ли хоби?
– Имам – присаждам дървета. Занимавам се с диви фиданки, дядо и баща ми правеха същото. В Старо село, до Радомир, има едно много диво място, то не е много плодородно. Там засадих борчета и съм ги поливала така, сякаш са домати. На една ябълка присадих девет разновидности. Получи се коктейлно дърво. Такова присаждане в никакъв случай не е лошо за дървото, защото едната ябълка цъфти рано, другата – късно, третата – още по-късно и е много красиво. Ако имам някакво хладно оръжие, това са ножчетата за присаждане, най-различни видове.
– Правил ли е някой опит да ви присажда на някакъв калем, да ви променя?
– Който и да е човекът, не може да бъде променен. Само с доброта можеш да го обърнеш в такава посока, че доброто в него, талантът му да се развие, не онова мрачното и черното, което ще го тласне към престъпността. Перничани сме доста корави хора. Не претендирам да съм сред най-коравите. Но твърдя, че някой може да ме промени само с добро. Ако започне да ме командва, еднократно ще изпълня командата, но този човек е загубен за мен. И аз съм загубена за него. Ще сме като два автомобила, които се разминават, по-големият джип изблъсква малката количка, каквато съм аз, встрани. Човекът е съвкупност от вселени. Вместо да го загубя, предпочитам да го имам като приятел.