Човек не бива да си поставя огромна цел и да стане неин роб, казва пернишката писателка Здравка Евтимова пред вестник „Труд“
– Казвате, че не вие избирате сюжетите на разказите си, а те вас. Какви сюжети ви избират в тези болни времена, г-жо Евтимова?
– Сигурно така съм устроена, но обикновено се случва да пиша за хора, които имат нужда от помощ. Често не могат сами да се справят. И много ми се иска тези хора, които не са покровителствани от никого, да се наложат. В съзнанието ми те го правят.
-Как да се наложи изпадналият в беда?
-Ами бедата е другото име на изобретателността и на куража. Особено на куража. Когато човек изпадне в беда, той изпитва особена гордост. Знае, че е сам срещу вълните, срещу урагана, срещу целия свят. И си казва – аз също съм един свят и моят свят е по-силен от безчестието, от несправедливостта…
-Това отнася ли се и до народите в беда като нашия? По всички класации държим последните места – по бедност, по болести, по престъпност, по невежество…
-Ами ние винаги сме в беда. Но колкото и дълбока да е тя, ние сме по-дълбоки от нея. И в крайна сметка я превръщаме в стъпало, от което да поемем в друга посока.
-Мислите ли, че и сега може да се получи? Положението не е ли на прага на безнадеждното?
– Не само мисля, но съм и убедена. Нищо не може да разклати увереността ми. И го казвам с пълна сериозност. Убедена съм, че ще тръгнем към по-добро, защото това е другото име на българина – не сме хора, родени да бъдат мачкани. Може би затова и толкова проблеми имаме, и толкова катастрофи преживяваме. Защото знаете: човек, който се изпъчва, обикновено се превръща в цел.
-Кое да му е изпъченото на обикновения човек? Едвам свързва двата края, скотски живот води.
-Че кога в миналото българинът е водил чак толкова по-добър живот? Нашата историческа съдба е изпълнена с трудности и мрак. И сега, когато сме отворени към света, имаме шанс. Може да живеем тежко, мъчително, но имаме изход. Той зависи от нашата смелост. От това да не се поддадем на внушението, че сме непоправимо зле. Били сме и по-надолу. Били сме във войни, давали сме много жертви, били сме съсипани – и тогава са се раждали най-хубавите литературни творби, най-силните характери. Точно тогава се е градила паметта на българите и са останали най-светлите примери.
-Защо все се сравняваме с по-лошото? Вижте поговорките ни: „Ела зло, че без теб по-зло!“, „Много хубост не е на хубаво.“
-Това са предпазните маркери, които слагаме пред пропастта. Като казваме „ела зло“, имаме предвид – да, аз виждам тази пропаст, но не съм безучастен. В никакъв случай няма да се оставя да ме погълне, да ми изсуши червата, да опече мозъка ми това нещастно зло. Ела, зло, аз съм тук и няма да ти се дам. Да видим кой кого. Така си го обяснявам. Или поне това е в характера на родния ми град. Явявала съм се на конкурси на общо основание навсякъде. И много се радвам, че е така. Повечето от българите кой да ги покровителства? С чуждата протекция съсипваш силата си. Не позволяваш на силното в себе си да излезе като щит и меч пред тебе.
-Какво е приложението на това гледище в писателската практика?
-Мисля си, че ако някой каже – я виж тая каква книга е написала, аз ще знам, че книгата сама си е пробила път с кръвта си, а не посредством някакви извън литературни фактори. Да, светло е сега, че сме отворени към света. Да сме живи и здрави – писателят днес не зависи от никого. И това е прекрасно. Казвате, изпаднали сме. Как ще сме изпаднали? Не мога да се изхранвам с онова, което пиша. Но то ми дава огромна свобода. И понеже често ми се е случвало да изпадам във финансови и какви ли не дупки, затова си представям другите хора, които срещам – те са в същото състояние, мога да вляза в дрехите на човек, който е закъсал. Зная, че най-често няма кой да се загрижи за този човек и си казвам – да напиша нещо, да му дам рамо, за да се измъкне. Ако вярваме, че има добра енергия, която стига до човека и му помага…
-Казвате, че попадайки в Брюксел сред френскоезични писатели – белгийци и французи, сте била удивена как благоговеят пред езика, на който творят. Има ли го това и у нас?
-В книгите, които харесвам, наистина го има. И не е само Милен Русков с „Възвишение“. Йорданка Белева с нейната последна книга „Ключове“. Там езикът е красиво използван. В други книги – съвсем пестеливо – подлог, сказуемо. Нашият език позволява и това. Превръща се в бормашина, която пробива всичко. Щастлива съм, че езикът ни е древен, има хилядолетен живот. И щем, не щем, тези хилядолетия попадат в онова, което пишем. Българският е език на малък народ, малък по численост и огромен по дух. Всичките нещастия, които народът ни е преживял, го правят голям и светъл.
-Съизмерими ли сме с великите нации?
-Дори в определени случаи ги надвишаваме. Гордея се и с най-черните периоди в нашата история, защото и най-силният враг не е успял да ни заглуши, да ни затрие. Напротив. Ние превръщаме мрака в светлина. Още не се е явил такъв мрак, който да ни заличи от света. Стига да не го сторим самите ние на себе си.
-Балсам за сломеното национално самочувствие са тия думи.
-Така ми се струва. Може би така съм устроена. Може би е семейна черта… Човек не бива да си поставя огромна цел и да стане неин роб. По-добре е целта да стане приятел на човека. И радостта от живота е тази, която ни измъква от всяко унижение и всяка власт. Ако имаме кураж, никой не може да ни стъпи на врата. Никакви обстоятелства не могат да ни разпилеят.
-Това жизнеутвърждаващо начало на пернишкия ви ген ли се дължи?
-Ние сме щастливо потърпевши… Неслучайно Кракра Пернишки толкова дълго се противопоставя на Византия, когато цяла България вече е била загубена. Каквото и да е, Перник не се дава. Може да не са толкова любезни и нежни хората, но казаното назад не връщат. Мъжът ще навреди на себе си, особено когато мъжете ударят една каменарка. Каменарката е нашта силна ракия от диви сливи и е интересно човек да отиде в кръчма, където пият от нея. Такива истини ще чуе. Те са нецензурни,изчервяваш се, докато слушаш, кожата се обръща наопаки. Той казва една дума, но като че е казал две хиляди. Мечтата ми е да се опитам да преведа такова нещо на английски език.
-И жените ли са същите?
-Жените сме като копривата. Много полезни, с целебни качества, но и много опасни. Настъпиш ли ги, дълго време имаш усещането, че си залят със сяра.
-Такива жени как се напасват с такива мъже?
-Ами както копривата расте на всякаква почва, така и ние. Моят мъж е от Велико Търново. Роднините ми идваха да слушат колко благо говори. И дори ми се струва, че децата го обичат повече от мен. Като бяха малки, им казваше: „Моооля ви се, дечица, не се бийте!“ А те диви, замерят се с възглавници, хвърчи дунапрен, а той се моли… Аз все нещо превеждам и държах до мен една шпага: „Само някой да се сбие!“ Те продължават боя, но тихичко. В един момент ми я счупиха. Къде е шпагата? – питам. „Ами, котката я изяде…“
-Вие сте член на журито в конкурса „Петя Дубарова“, който се провежда в момента. Какво ще кажете за новите пишещи поколения?
– Поетичните творби са много на брой. Естествено не всички са еднакво силни, ала има 7 наистина запомнящи се. Разказите поддържат достойно ниво, разработват съвременни проблеми. Общото ми впечатление е, че често са твърде мрачни, някои са много силни. Отразяват българската действителност днес. Не преди 100 години, не в соца. Прекрасно е да се пише и на историческа тема, но аз имам слабост – да се пише за това, на което човек е свидетел с кръвта и костите си. Какво го е ударило, порязало, потънало в очите му, счупило ключицата, подпалило мозъка… Имаше един прекрасен разказ, дълбок – за човек, който иска да се самопогребе. Прекрасно и като изпълнение, и като език.
– Какво бъдеще виждате за тези дарования?
– С цялата убеденост на своите 56 години казвам, че идва много талантливо поколение. Тия 14 творби, които отделих, могат да бъдат публикувани в редица страни по света. И ако това стихотворение, което ме удиви, не бъде удостоено, аз искрено желая да му дам моя мъничка награда – ще го преведа на английски, ще го дам на автора, ще му кажа къде да го предложи, ще му помогна да си пробие път. Струва си този конкурс – заради неговите светли открития. Имаше и един автор с №13, написал такъв хорър, че да му настръхнат косите на човек, да изкрещи посред бял ден. Този човек не бива да престава да пише, Господ му е дал широк и висок талант. Това ми е радостта – да пиша и да чета разкази, да присаждам – ашладисала съм десетки дървета. Правиш си разсад, написваш разказ, пращаш го по света. Мисля си, че нямаме никакво основание да се срамуваме от страната, в която живеем, въпреки ямите и пропастите, в които пропадаме. Тези ями не са толкова дълбоки, че да ни отнемат таланта и младостта. Не. Напротив, те отглеждат таланти. Колкото и високопарно да звучи на някого.
-Внимавайте, да не ви чуе който не трябва и да разкопае още по-дълбоко ямата.
-Не може. Българите не се страхуват от ями. Желая им късмет и силно здраве. Не само на пишещите, на всички хора. Нека здравето бъде основата, на която да постигат целите си. И крепко здраве на близките, защото то е най-великото щастие в живота ни.
НАШИЯТ ГОСТ:
Здравка Евтимова е родена в Перник. Завършва английска филология във ВУ „Св. св. Кирил и Методий“. Майсторка на краткия разказ. Като представителка на най-новата българска литература нейни творби са публикувани в 30 страни по света. Получава много национални и международни награди. Нейни романи са публикувани в България и САЩ.
Живее в Перник. Печели писателски стипендии за престой в литературни колонии и семинари в Швейцария, САЩ, Китай, Босна и Херцеговина. Владее английски, френски и немски език.